Adventurer

Поздравления, Чарли!

2012-02-12T21:45:00.024+02:00

Вчера имаше рожден ден Чарлз Дарвин. Трудно може да се преувеличи приносът на този човек към науката и към Знанието. Книгата му “Произход на видовете” слага кръст на идеята за свръхестествения произход на човека и поставя началото на научна революция, резултатите от която се усещат и до днес. Не помня в коя своя статия Фройд го споменава, заедно с Коперник, като един от най-великите еманципатори на човешкия род. И защо не? Коперник нанася свиреп удар по Църквата, като демонстрира, че Земята не е център на вселената и че представлява едно нещастно сателитче на Слънцето. 400 години по-късно Дарвин издърпва изпод краката на човечеството основанията да се вярва в свръхестествен произход на биологичния вид Homo sapiens, разред Примати.

Какъв е приносът на Дарвин? Много хора мислят, че той е откривателят на еволюцията, но всъщност не е така. Идеята, че едни животни произлизат от други чрез някакви постепенни промени (еволюция) датира поне от времето на Емпедокъл – 5 в. пр. н. е. Приносът на Дарвин е, че той открива принципа, водещата сила на еволюцията – естественият отбор чрез случайни мутации. Тоест успява да формулира първата еволюционна теория.

Всичкото хубаво, само че много хора като чуят “еволюция”, сключват вежди и заявяват, че тази теория е пълна глупост, че отдавна е отречена, че няма нищо такова, че сме плод не на маймуняци, а на божствена искра, че само идиотите още вярват в еволюцията, че Дарвин не прави нищо друго, освен да допринесе за омаймуняването на човека и пр. и пр. до безкрай. Малката подробност е, че за науката имат значение единствено аргументите и доказателствата. Всичко друго е въздух под налягане.

Днес никой сериозен биолог не оспорва еволюцията. Доказателствата за нея са толкова изобилни, толкова категорични и толкова железни, че въпросът вече много десетилетия наред просто не стои. Всички тези доказателства са много увлекателно и достъпно представени в новата книга на Р. Докинс «Най-великото шоу на Земята». Няма да се разпростираме сега; само ще отбележим, че те идват най-вече от генетиката. Вкаменелостите също са отлична демонстрация, но генетиката е тази, която окончателно слага точка на спора сме ли, или не сме продукт на еволюцията.

Едно от най-често срещаните неразбирания на еволюционния механизъм е отлично демонстрирано от следния виц:

На заседание на Академията на науките на СССР прочутият физик Лев Ландау попитал Лисенко: "Колега, вие твърдите, че според еволюционната теория, ако на една крава отрежем ухото, след това на телето й и така нататък до двайсетина поколения и телетата ще започнат да се раждат без уши?" "Да", отвърнал Лисенко. "Интересно - запитал се Ландау, - защо тогава жените продължават да се раждат девствени?"
Шах и мат, поддържнико на еволюцията!

За жалост много хора мислят, че еволюцията би трябвало да действа именно по този начин: Опъват жирафите вратове, за да стигнат по-високите листа, и постепенно, с течение на поколенията, вратовете им се удължават от това упражнение. Заблуда, но широко разпространена. Всъщност, за да има еволюция, са необходими случайни генетични мутации, не някакви усилия от страна на организмите! Ако в едно стадо жирафи се роди жирафче, в което генна мутация е причинила малко по-дълъг врат, това жирафче ще може да се храни по-успешно от останалите, ще има и по-голям шанс да оцелее и да се чифтоса. Така генът на по-дългия врат ще се предаде и на други жирафи. И така нататък по същия ред. Затова положителният отговор на Лисенко от анекдота по-горе е чиста идиотщина.

Лично на мен ми е приятна мисълта, че имам общ произход с всички останали живи организми на планетата – космати маймуни, скучни коали, дъждовни червеи и сини сливи. Че от едноклетъчен организъм съм успял, като представител на приматите, да се превърна в това, което съм. И ми е трудно да сподавя въздишката на облекчение, че няма нищо божествено в произхода ми.

Контролираме ли съдбата си?

2012-02-12T10:20:00.006+02:00

Попитаха ме дали според мен „напълно и изцяло контролираме съдбата си”.

За да е ясно за какво говорим, под „съдба” ще имам предвид „това, което ни се случва в живота, всички неща, през които минаваме”. Няма да имам предвид „предопределеност, нещо което трябва да ни се случи”. Тъй като не съществува агент, който да извършва това „предопределяне”, то и предопределеност не съществува. Разбира се, напълно съм наясно с мнението на ню-ейджърите, на мистиците, на различните гурута и на фаталистите, че има такава предопределеност и тя се извършва било от богове, било от вселената, или пък от някаква т.нар. „висша сила” или висш разум. Тъй като обаче няма основания да се вярва нито в богове, нито в някаква разумна вселена, нито в разумни висши сили, спокойно може да се заключи, че предопределеност няма.

Напълно ли контролираме съдбата си? След горното пояснение става ясно, че отговорът трябва да е „не”. Не контролираме съдбата си напълно. Някои неща контролираме, други не можем. Например аз мога да контролирам колко да ям, дали да пуша и да пия, дали да напазарувам този или онзи магазин. Няма как обаче да контролирам дали по пътя към магазина няма да ми се изцвъка на главата някой случайно прелитащ лешояд. В по-дълбок план, мога да реша в каква житейска насока да се развивам, дали да уча философия или физика – по този начин контролирам, отчасти, как ще ми се стече животът. Не мога обаче да контролирам много други важни за житейския ми път обстоятелства – тоест дали на 25 години, по време на докторантурата си по ядрена физика, няма да ме удари по главата в тъмното някой обирджия и да ме превърне в полуидиот.

Не контролираме съдбата си напълно, защото съществуват и случайности. Почти чувам как се надига хор от гневни гласове, които полу-възмутено, полу-снизходително ми заявяват, че „няма нищо случайно”. Както се пееше в една твърде хубава песен, „Клишета, клишетааааа, всичките клишета на мезета!” Както вече се досещате, от горното разсъждение за несъществуването на предопределящи агенти следва, че случайности има. Знам колко им се иска на хората да „няма нищо случайно” и разбирам причината за това желание. Ако вярва, че всичко е предопределено, човек живее много по-спокойно и още по-важно, с много по-малко отговорност! Каквото и да направиш (или да не направиш), все едно – ще стане това, което е трябвало да стане. Отговорността на човека изчезва. Фаталистът по-лесно преживява и се примирява с нещастията. Така е било писано. Това е трябвало да стане. Ако това е големият план, значи нищо не сме можели да направим така или иначе. Шапка на тояга.

Само дето какво ни се иска няма никакво отношение към това какво е в действителност. Вярно, че ако четете бестселъра „Тайната” на Ронда Бърн, тя ще ви каже точно обратното (че силното желание за нещо може по магически начин да направи така, че то да се сбъдне), но запознатите с този блог вече знаят, че в него такива не минават.

Синтезирано: Не контролираме съдбата си напълно, поради 2 неща:
1. На земята има и други хора, които могат да повлияят на съдбата ни.
2. Подвластни сме на случайности.

Трябва обаче да се опитваме да я контролираме, поне доколкото е възможно.

Кастрирай Хелоуин!

2011-11-21T01:05:00.020+02:00

    Забелязали ли сте, че дори в цивилизованите западни държави съществуват групи, които периодично протягат пипала към свободата на изразяването, и които горят от желание да диктуват на хората как трябва и как не трябва да говорят? Най-често тези претенции се предявяват от уж прогресивни и често млади хора с (уж) либерални възгледи, както и от солиден брой интелектуалци, работещи в западни университети. Името, което те са дали на кастрирания език (и поведение), който биха искали да въведат, е политическа коректност.

    „Не употребявай еди коя си дума, ще засегнеш нечии чувства. Не използвай еди кой си израз, ще разстрои много хора. Вместо тях, употребявай еди кои си думи и еди кои си изрази (следва кастриран списък)”. Няма да повтарям какво мисля за това срамно явление: вече споделих мнението си в ето този пост. Ще кажа обаче, че свободата на изразяването е сред много малкото неща – даже май единственото – за които бих допуснал определението „свещени”. Ето с каква поредна проява желание за кастрация на изразяването ни заляха съвсем наскоро:

    Преди 3-4 седмици, в навечерието на Хелоуин, група студенти от Ohio University разпространиха няколко плаката, пропагандиращи идеята, че е недопустимо човек да се облече за празника като карикатурен, стререотипизиран образ на някаква конкретна култура – примерно японската или мексиканската, както и в костюм, който се будалка с определена раса – бяла, черна, жълта, без значение коя. Посланието бе „Ние сме култура, а не костюм! Аз не изглеждам по този начин”:

Обърнете внимание на изражението на момчето от първата снимка. Физиономията му ясно казва: "АЗ СЪМ ЖЕРТВА!!!"

    Ето, значи, откъде извал расизмът в отношенията между хората! Аз все се чудех, а то било от костюмите за Хелоуин! Тези студенти явно до такава степен са притъпили чувството си за това кое е съществен проблем и кое - просто проява на лош вкус, че са се повлекли по акъла левичарските професори с комплекс за божественост, които заклеймяват всяка нецензурирана версия на човешкия език и сенилно анатемосват всеки направил нещо, което може да оскърби някого по някакъв начин и да му причини леко емоционално неудобство. Твърде лесно хората дори на Запад започнаха да забравят, че свободата е по-важна от удобството и започнаха да заменят свободомислието си с желания за повече стабилност ред. Не е лошо обаче от време на време да си припомнят думите на Джеферсън: "Народ, който е готов да пожертва малко свобода заради малко стабилност, ще загуби и двете и не заслужава нито едно".

    За нула време плакатите станаха страшно популярни в интернет и се прърнаха в меми на виртуалното пространство. Разбира се, много хора забелязаха смехотворността им и по сайтовете се изля водопад от подигравки с тях. Ето някои от осмиващите имитации:

Наука и шарлатанщина

2011-11-14T11:58:00.070+02:00

    Една публикация в блога на Lammoth ме върна назад във времето – когато бях захлупен средношколец. Тогава, в първите няколко години след падането на диктатурата в България, все още беше сравнително трудно да се намерят образователни книги от западни автори: дето хем да са на тема наука, критично мислене и скептицизъм, хем да не са оцапани от комунистическа бълвоч. Въпросната статия на Ламот ми припомни как по случайност се натъкнах на книгата на Леон Митрани „Наука и ненаука”. Продаваше се на старо в някакъв кашон. Купих си я и бях погълнат, без никакви шансове за измъкване от рационалните й мрежи. По своята същност тя напомня за „Псевдонауката” на Бен Голдейкър, издадена наскоро, успешно популяризирана от Христо Блажев и доставена ми от Uzumaki (ако още не сте виждали блоговете на трите споменати дотук личности, време е).

    Макар и захлупен ученик, вече имах подчертан интерес към споменатите по-горе теми и прекарвах известна част от времето си в дребни спорове с мои съученици, които проявяваха склонност да вярват на сериозно напъпилите по онова време екстрасенси, „феномени”, паранормални явления, предсказателки, полтъргайсти, енергийни лечители и гадателки от всякакъв цвят, форма и степен на циничност. Разбира се, липсваше ми концептуалният апарат на скептицизма, нямах представа от стройната аргументация, която научният метод предлага за справяне с всякакъв род необосновани твърдения, но алчното четене на научнопопулярна литература ме беше тикнало в правилната посока и ми беше дало някакъв рудиментарен, но устойчив щит срещу злокачествените лъчения на шарлатанщината. „Наука и ненаука” тури край на всякакви възможности за отклонението ми от този път.

    Поради сухото заглавие и доволно скучната корица започнах четенето без особен ентусиазъм. Много скоро обаче се вторачих в жълтите страници с червен молив в ръката и започнах да подчертавам абзац след абзац, защото ми просветна, че тази книга предлага цялата основа на критичното мислене, скептицизма и научния метод, както и терминологичния и концептуален апарат, които толкова ми бяха липсвали. Стилът е четивен, лесен и приятен. Липсва всякаква куха претенциозност, няма и стремеж на автора да се покаже „прекалено учен” пред читателите си. Научният метод е изложен просто, достъпно и с находчиви примери. Изброени са и всичи отличителни особености на псевдонаучните измишльотини, които се опитват да минат за нещо легитимно.

    Тъй като от тогава мина доста време, а книгата не е пред мен сега, не мога да си спомня доколко в нея става дума за религия, но от поста на Ламот получавам впечатлението, че темата е добре застъпена и че религията също попада под тежките удари на научния метод. Обикновено когато човек отвори дума за това, че твърденията на "паранормалистите" не са подкрепени с никакви научни аргументи, се изстрелва „възражението”, че това са две напълно незастъпващи се и независими една от друга области, така че би било немислимо да прилагаме стандартите на науката към свръхестественото. Книгата на Митрани много добре обяснява, че ако свръхестественото въобще може да бъде регистрирано, забелязано по някакъв начин от хората, то става част от природата, превръща се в легитимен обект на изследване и също попада под юрисдикцията на научния метод. От там нататък, ако чрез научни изследвания и експерименти не може да се демонстрира, че свръхестествено съществува, това твърдение следва да се отхвърли. Разбира се, теренът остава отворен за нови изследвания, ако се появят нови данни.

    Всъщност, това е едно от най-неразбраните неща за науката, най-вече защото хората предпочитат да вярват в удобните си митове, нежели да променят добре установеното си мнение: те считат, че науката е нещо догматично, което си е сложило капаци и отказва да види нещата, които не съвпадат с твърденията на нейните култови личности. Както е известно обаче, догматизмът и науката са взаимоизключващи се понятия. Всяко научно твърдение е само временно, само предварително. Абсолютна истина в науката не съществува – всяка „истина” може да се окаже мнима. Затова там няма по-висша степен на сигурност от т. нар. „теория”. Научният метод е самокоригиращ се механизъм – той автоматично изправя грешките при наличието на повече информация. Парадоксалното е, че точно това се възприема от много хора като слабост! „Ахааа, гиди невернико в свръхестественото! Я виж само колко пъти твоята наука си е променяла мнението за възрастта на Земята например! И после ще имаш доверие на такова нещо...” Разбира се, веднага лъсва иронията на предишното твърдение, че учените са коне с капаци, които не искат да си променят догмите. Е, кое от двете е?

    Книгата на Таксил се справя отлично със задачата да каже тези неща на един незанимаващ се с наука човек, който просто има желание да разбере по-добре света около себе си.

Впрочем, ако случайно имате паранормални способности (или познавате някой обладател на такива) и се нуждаете от един милион долара, обадете се на дяда си Ранди.

Ню-ейдж-арница (част 1)

2011-11-10T00:51:00.038+02:00

   Не ви ли се струва понякога, че книжарницата би трябвало да е жилище на здравия разум, мисълта и отвореното съзнание?

   Преди няколко дни, на път за работа, се отбих в една голяма, известна книжарница. Нахълтах с твърда крачка и тъкмо бях зинал да питам за една отдавна търсена от мен книга, когато ми направи впечатление, че всички посетители пазят гробно мълчание и почтително отправят взор към една продълговата особа от женски пол. Продълговатата особа стоеше край масичка, отрупана с разноцветни и синтетични на вид сладки, и явно изнасяше някаква сказка. Публиката слушаше с приковано внимание, от което заключих, че или намират сказката за твърде интересна, или чакат да свърши, за да налетят на сладките като ястреби на мърша. От научен интерес да разбера кое е, както и от чисто любопитство, реших да постоя и да послушам.

   Оказа се, че особата е нещо като ню-ейдж проповедничка, производителка на всякакъв род информация за добри/лоши енергии, позитивни зареждания, духовни прочиствания, ароматерапия и пр. Щом разбрах това, облегнах се по-удобно на тезгяха и с удоволствие заслушах тирадата. Първото, което чух от емоционалната реч, бе проницателната забележка на госпожата, че е от жизненоважно значение да ядем колкото може повече орехи, защото те били СЪВЪРШЕНО незаменими за мозъка. За да смаже всяко съмнение, тя възкликна с патетичен тон:

   – Ето! Дори формата на ореха напомня на двете мозъчни полукълба! – и изгледа всички ни с триумфиращ поглед.

   Този железен аргумент направи силно впечатление на насъбралата се тълпа от интелигентни хора, които закимаха с глави и хванаха да си разменят погледи, които казваха: „Така е. Логиката на тази жена е непоклатима. Научните й доводи не оставят съмнение. Ще да се ядат орехи тази зима”. Внезапно ме връхлетя ужасно предчувствие. Силно притеснен, понечих да попитам жената дали ако ям прекалено много салата, ушите ми ще заприличат на марули, но докато успея да издам звук от внезапно пресъхналото си гърло, тя беше преминала на друга, не по-малко важна за мен тема:

   – Човек трябва да изяжда не повече храна, отколкото се побира в шепата му!
Тук вече не се сдържах и с фалшив делови тон попитах:
– На ден, или на ядене?
Жената се сепна, погледна ме с раздразнение и каза хладно:
– На хранене.

   В тишината се зачуха няколко сподавени въздишки на облекчение.

Следва...

Още "мръсни" стихове - поздрав за псевдоморалистите

2011-03-16T00:46:00.005+02:00

There once was a fellow named Dave,
Who kept a dead whore in a cave.
“I have to admit,
She does smell like shit,
But think of the money I’ve saved!”

There was a young fellow of kings
Whose mind was upon higher things.
But his real desire
Was a boy in the choir
With an ass like a jelly on springs.

A vice both obscene and unsavory
Holds the bishop of London in slavery.
With lascivious howls
He deflowers young owls
That he lures to an underground aviary.

Once a nice, pretty young girl named Alice
Used a dynamite stick for a phallus.
They found her vagina
In north carolina
And her asshole at Buckingham palace.

Пет популярни заблуди и митове за здравето

2011-03-13T00:46:00.017+02:00

Мит 1: Сутрешната закуска е важна и необходима.

ИСТИНА: Това е една от най-популярните и вкоренени заблуди. Обикновено се твърди, че след нощния сън тялото има нужда от нова енергия, за да започне пълноценно деня. Така ли е обаче в действителност? Помислете с какво се занимава тялото докато спите – със смилане на вечерята! Цялата енергия от вече смляната вечеря е на ваше разположение сутринта. Натоварването на организма със сутрешна твърда храна е противопоказно и товари излишно системите ви. Това обаче не важи за плодовете – най-добрият ви вариант е до обяд да изядете само няколко плода. Бабешката „мъдрост”, че ако човек не закува, ще получи гастрит. Практиката показва, че в това няма нищо вярно.

Мит 2: Пчелният прашец е полезен за здравето.

ИСТИНА: Твърдението, че прашецът е нещо като суперхрана с изключително полезни свойства е заблуда. Вярно е, че в него има много полезни хранителни съставки – за пчелите! Дългогодишните клинични проучвания обаче досега не са установили да има някакви ползи за човека. Напротив, съществува сериозен риск консумацията на пчелен прашец да предизвика опасна алергична реакция при много хора. Съществуват и подозрения, че той може да предизвика преждевременни контракции при бременност.

Мит 3: Морковите подобряват зрението, защото съдържат витамин А.

ИСТИНА: Макар че морковите наистина съдържат витамин А, този витамин няма никаква връзка с остротата на зрението. Този популярен мит води началото си от Втората Световна война. Тогава британското разузнаване разпространява слуха, че британските летци толкова успешно свалят германските самолети, защото ядат много моркови и така подобряват зрението си. В действителност високата успеваемост на британските авиатори се дължала на използването на радари. Тъй като обаче не трябвало да става известно, че британците разполагат с авиационни радари, службите разпространили този мит, който се шири и до днес.

Мит 4: Ако стоим на студено, може да се разболеем.

ИСТИНА: Това е може би най-разпространеният мит, поне в България. Така нареченото „настиване” няма нищо общо с околната температура. Човек хваща „настинка” не защото е стоял на студено, а защото е пипнал вирус! Вирусът на настинката е това, което причинява болестта. Температурата няма нищо общо. А защо тогава, ще попитате, хората по-лесно се разболяват през зимата? Много просто: защото през студените месеци хората прекарват много повече време на закрито – там, където се разпространяват вирусите. Освен това през зимата има по-малко слънце, а слънцето е един от най-успешните убийци на вирусите. Точно затова когато времето се стопли, гриповете изчезват. Затова, не се притеснявайте, ако сте стояли на студено – това няма да засегне здравето ви ни най-малко.

Мит 5: Използваме само 10% от мозъка си.

ИСТИНА: Този мит е на повече от сто години, но е пълна измислица. Всъщност използваме целия си мозък. Десетките години на неврологични изследвания показват, че почти никога в човешкия мозък няма част, която да е напълно неактивна – дори когато спим. Дълголетието на тази заблуда вероятно се дължи на големия натиск човек непрекъснато да се развива и усъвършенства.

Има ли приятелството срок на годност?

2011-03-06T22:19:00.015+02:00

   „Колко измамни са чувствата се убеждавах неведнъж в приятелствата си. Докато дружехме, мислех със страх за времето, когато можем да се разделим, а когато се разделяхме, съжалявах за едно – че това не е станало по-рано.”
А. Далчев

   Има ли приятелството срок на годност? Може ли да умре? Замислял съм се периодично над този въпрос и допреди 3-4 години вероятно бих отговорил „не, не може”. Смятах, че истинското приятелство не може да свърши и че ако все пак това стане, значи не е било истинско приятелство. Мнение, плод на идеалистична наивност и липса на достатъчен житейски опит.

   Когато един интелектуално честен учен види, че фактите не са в съгласие с теорията, която е градил години наред, и за която е бил напълно убеден, че е правилна, той веднага изоставя любимата си теория, захвърля я на боклука и започва да теоретизира наново, в съответствие с фактите. Така трябва да постъпва не само всеки учен, а и всеки човек въобще, във всички сфери на живота, включително и емоционалните.

   Подобно на ситуацията с този учен, фактите съвсем лесно опровергаха наивното ми мнение. Когато най-дългото ми приятелство захвана да линее и умря след продължителна агония, се наложи да си променя мнението. Започнало през ученическите ми години и поддържало добро здраве по време на студентството ми, приятелството ми с χ. навлезе в упадък в следстудентския период, отначало почти незабележимо, после осезаемо, и накрая неудържимо.

   Причините, които доведоха до тази бавна смърт, вероятно са комплексни, но според мен не се мина без намесата на човешка ръка. Нямам предвид, че някой подкокороса приятеля ми или пося интриги между нас. Запознанството на χ. с едно момиче и последвалата им женитба го превърнаха в напълно друг човек, доброволно (?) откъснат от предишните си приятели. Самото общуване с него стана дотолкова трудно за постигане, че постепенно опитите дори за елементарен контакт престанаха да си струват усилията.

   Решителният срив дойде когато се прибрах от чужбина след почти двугодишно отсъствие. Минах за една вечер през града, където живееше, и му се обадих по телефона, за да се видим. След кратък разговор с момичето, проведен настрана от телефона, той изяви нежелание да се виждаме. Този неочакван (защо ли?) обрат ми показа, че връщане назад няма. Наличието на много общи някогашни приятели правеха неизбежно някои засичания тук и там, но след онзи срив всичко беше ясно. За едно приятелство са нужни две страни, а той отказваше да бъде едната.

   Кофти ли ми е, че дългогодишното приятелство умря по този грозен начин? Разбира се. Спомените за безбройните приключения, преживени заедно, остават в главата на човек и от време на време надигат глава, за напомнят за миналото. Съжалявам ли, че стана така? Странно, но не мога да отговоря с „да”. Разбирам, че беше неизбежно, и че ако искам да съм приятел с някого, той трябва да бъде същият човек, а не напълно променен - особено от някой друг.

   Така или иначе, отговорът на първоначалния въпрос е „да”. Приятелството може да умира. Но това не е непременно трагично. :)

Трупът на пълния член

2010-12-16T10:37:00.015+02:00

Преди известен брой години, когато бях студент, в едно упражнение по българска граматика стана въпрос за това дали е необходим пълният член. В разразилия се спор аз се изстъпих и с наивно-патетичен тон заявих, че членът в никакъв случай не бива да се премахва. Даже имах глупостта да уведомя състудентите си и преподавателката, че някакъв подобен маркер трябва да се въведе и другите два рода, където отсъства – женски и среден. По някаква странна причина не станах за посмешище. А трябваше. Когато попораснах и се замислих над позицията си ми стана ясно, че тя е погрешна. Пълният член е ненужен.

Ненужен е, защото не изпълнява никаква функция. Правилото за пълния член е въведено изкуствено в езика от Неофит Рилски, който дава формите за именителен, винителен и дателен падеж и казва, че именителният падеж трябва да бъде с пълен член. Тук би трябвало да светва червена лампа: В българския език почти НЯМА падежи. Нека цитираме проф. Петър Пашов, автор на «Българска граматика»:

«Това правило е изцяло изкуствено и се основава на остарялото и неправилно схващане за съществуването на падежи в българския език... Понеже между двата варианта на членната морфема няма абсолютно никакво значение в смисъла, все едно е дали ще кажем "Стареца ме попита" или "Старецът ме попита"... Би следвало нашият правопис да се освободи от това изкуствено правило, което напълно излишно усложнява правописа.»

Допълнителен аргумент е и обстоятелството, че при женски и среден род НЯМА такъв член и това не причинява никакво неудобство и никакво объркване на смисъла на изречението. Както става ясно, езикова причина за съществуването на пълен член няма.

Наскоро отворих съответната дискусионна страница във Facebook, където в лицето ме плисна поток от какви ли не псевдоаргументи в полза на члена. Направи ми впечатление едно изказване, според което пълният член бил необходим, защото само той разграничавал образованите от простите и глупавите! Прави ли ви впечатление надменността на това изказване? Кой е втълпил на този човек мисълта, че запомнянето на едно граматично правило издава буден ум?! Ще ми се да можех да кажа: “Значи така ще правим, а? Ще поставяме нарочно клопки в езика, за да може в тях да се хващат по-необразованите?” Що за идея е това? Ако разчитаме на това, за да различим умния от глупавия, трябва сериозно да се замислим...

Щели да спечелят неграмотните от тази промяна. И какво ще спечелят? Екскурзия до Бахамските острови?

В същата група на Facebook един човек каза, че ако премахнем пълния член има опасност (пази, боже!) да се опрости езикът! Веднага става ясно, човекът няма понятие от това какво е езикът, нито от това, че езиците се развиват в посока от по-сложен към по-опростен. С други думи, колкото по-опростена е граматиката на един език, толкова той е по-съвършен. Пример за това е китайският. Това е може би най-старият жив език. В него граматиката е опростена до крайност – няма граматични маркери нито за род, нито за число, нито за времена (почти), нито за падежи, да не говорим за членове! И функционира безотказно, без да стават обърквания и пр. Когато се каже, че един език е опростен, това е комплимент, а не обида.

Може още доста да се говори по въпроса, но ще оставя читателя с напомнянето, че емоционалните, патриотичните и снобарските аргументи нямат място в един езиков спор. Там може да има само езикови аргументи. Пълният член е граматически мъртъв. Няма смисъл да влачим трупа му като оловно гюле.

ДА на допинга!

2010-12-09T12:44:00.017+02:00

      Мине се не мине време, избухва поредната тъпа истерия покрай допинг скандалите и забранените вещества в спорта, които някои атлети, видите ли, имали нахалството да депозират в тялото си.
      Време е някой да го каже направо и без увъртания – в професионалния спорт не трябва да има забранени вещества! Никакви. Без изключения. Защо ли? Има няколко много прости и очевидни причини за това:

      1. Както и котките знаят, професионалният спорт (по-надолу наричан за краткост само "спорт") няма нищо общо със спортуването. Той е една машина, която върши само две неща - забавлява народа и изкарва пари за "спортистите" и спонсорите им. Няма никаква връзка с идеали като здраве, трениран организъм и общуване с природата. Особено здраве. Не може да съществуват здравословни причини за забрана на някои вещества спорта, защото ако спортистите милееха за здравето си, нямаше да блъскат в организма си всякакви позволени, макар и вредни субстанции. Щяха да пият само вода, да ядат овес и да дишат горски въздух. И нямаше да дерат земята да могат да пийват и по някое забранено хапче, без да ги хванат.

      2. Щом здравословната причина отпада, други причини за забрана на допинга не може да има. Професионалният спорт е за забавление и за забогатяване. За нищо друго. И затова не трябва да се слагат никакви ограничения пред това забавление за народа.

      Разбира се, приемането на допинг трябва да е ИЗЦЯЛО ДОБРОВОЛНО от страна на спортиста. Никаква принуда. Ако искаш да се тъпчеш с препарати, моля! Гълтай на воля, расти неограничено и чупи рекорди, за наслада на масите. Ако атлетът няма нищо против да умре от инфаркт или от рак на 30-годишна възраст, трябва да има право да взема всичко, което поиска. Анаболи, стероиди, хормони, пестициди, суров петрол... каквото му душа поиска! Не бива да му се поставят абсолютно никакви ограничения. Тялото на професионалния спортист е просто един инструмент, който трябва да се развива с всички възможни - вкл. химически - средства.

      Колко по-атрактивен и зрелищен би бил спортът! Представете си състезание по вдигане на тежести, в което участват 15 стероидни чудовища, способни да пленят въображението на всеки продуцент на филми на ужасите, които са готови на всичко, за да вдигнат по-тежко желязо! А? А? Не е ли опияняваща мисъл?

      Или боксов мач, участниците в който имат ръце като корабни мачти и всеки удар може да разплиска в публиката мозъка на противника. А? Не е ли вълнуващо?

      Или схватка по свободна борба, в която двамата пехливани са нъпълно способни да изтъгват различни части от анатомията на противника - ръце, крака, гръкляни и пр.

      А? Не е ли вдъхновявящо? Няма ли да си пуснете телевизора да гледате състезанието с десет пъти по-голямо удоволствие, ако правилата бяха такива? Ще си го пуснете, разбира се! Не се правете на ужасени. Дълбоко в себе си (всъщност, доста плитко в себе си) знаете, че ще ви хареса и ще гледате с удоволствие.

      Като бонус, при такива спортни състезания ще се събират много повече пари за благотворителност за хора, които ценят здравето си, или за гладуващи деца. Нима не обичате ли гладуващите деца и болните хора, които зависят от благотворителността на големите компании? Те биха били много по-щастливи, ако ограничения в професионалния спорт не съществуват.

Снимки за душата

2010-12-07T12:38:00.012+02:00

Малко черен хумор от мрежата.

Първият изкуствено създаден организъм вече се размножава!

2010-11-23T10:40:00.013+02:00

Тази добра новина дойде няколко месеца след като Дж. Вентър и екипът му създадоха първата клекта, направена от човек, с изработена на компютър ДНК, произведена изцяло в лаборатория, със създаден от човек хромозом. Изкуственият организъм може да расте неограничено и да прави произволен брой копия на себе си.

Вентър е един от най-прочутите учени в света, известен с пионерската си работа по дешифрирането на човешката ДНК. Той е известен с брилянтния си ум, голямото си его и несъобразяването си с авторитети и обществени догми.

Защо това е една от най-добрите новини, разнасяли се някога в пространството? Много просто – защото създаването на този изкуствен организъм е началото на една биологична революция, която може да доведе до създаването на други изкуствени организми, с чиято помощ ще се произвеждат неща като:
- Нови лекарства
- Храни
- Екологично чисти и безопасни горива

С една дума, за пръв път в модерната история на човечеството ще стане възможно да се спре унищожаването на природата в името на човешкия прогрес. Още повече, че броят на хората не спира да нараства, което със сигурност ще доведе до екологична катастрофа и унищожение на човешката цивилизация, ако няма подобни научни триумфи.

Първите РЕАЛНИ ползи от това научно постижение може да се усетят само след една година – при създаването на новите грипни ваксини. С помощта на изкуствената ДНК направата на новите ваксини може да отнеме само няколко дни, вместо 6 месеца.

Д-р Вентър се готви да започне работа по модифицирането на организъм, който живее под земята и произвежда природен газ. Освен това, 300 милиона долара са вече инвестирани в генното модифициране на бактерия, която да се храни с въглеродния диоксид в атмосферата, а да произвежда петрол.

Както обикновено, критиците на Вентър са най-често от религиозните среди и се позовават на това, че само техният бог има право да създава живот. Глупостта на този аргумент, разбира се, лъсва веднага щом човек отвори очите си за елементарния факт, че богове не съществуват.

Други критици развяват любимата си наивна теорийка, че това ще доведе до създаването на опасни същества, които ще унищожат човечеството, че Вентър е влязъл в ролята на Д-р Франкенщайн и скоро ще произвежда опасни организми, които със сутрешното си кафе ще ядат хора за закуска.

Разбира се, критиците не са болни от паркинсон, не се нуждаят от спешно лечение с нови лекарства, не са умиращи от глад деца в Етиопия, които имат нужда от нови начини за произвеждане на храна, нито им пука за това, че сегашните горивни технологии унищожават планетата. Затова трябва да се замислим доколко да приемаме сериозно подобни възражения.

Гей-целувка за папата

2010-11-15T23:41:00.032+02:00

Тълпи хора излязоха по улиците на Барселона, за да подкрепят правата на хомосексуалистите, за да протестират срещу Йозеф Рацингер (известен като "Бенедикт 16-ти" и "Папата"), срещу дискриминацията на църквата против хората с гей-ориентеция и срещу истеричната църковна кампания против безопасния секс.

Рацингер пристигна в Барселона на двудневно посещение и изнесе публична меса. Където и да отидеше обаче, следваха го стотици хора, които впиваха устни в страстна хомосексуална целувка винаги когато преминеше бронираният му автомобил, за ужас на стареца с папски одежди.

Както е известно, католическата църква е срещу всякакви прояви на хомоксексуализъм, срещу всякаква сексуална свобода и срещу всякакви противозачатъчни средства, включително презервативи, с което причинява смъртта на милиони хора, особено в Африка. Освен това се знае, че църквата с всичи сили прикрива армия от изнасилвачи на деца, като всячески ги предпазва от правосъдието. Миналата година излезе наяве писмо, написано от самия Рацингер, от което става ясно, че той официално е прикривал най-отвратителните престъпления, които човек може да си представи: изнасилването и изтезанието на деца. В писмото си старецът дава директни инструкции скандалите с разчули се детски изнасилвания да се прикриват в името на доброто на църквата.

Много е жалко, че нямах възможност да присъствам лично на тези демонстрации. Много бих искал да видя изражението на Рацингер при вида на сладострастните гей-целувки. Не ми остава нищо друго, освен да ги подкрепя от разстояние и да се надявам, че и българското общество някога ще стане достатъчно зряло и разумно, за да подкрепя масово подобни прояви в защита на човешките права.

И накрая, ето един поздрав за Рацингер, с най-искрени пожелания:

Долу органичната храна!

2010-11-08T23:40:00.049+02:00

       Органичната храна не е нито по-здравословна от "неорганичната", нито по-малко токсична, нито по-хранителна. Това е просто една илюзия, продиктувана от алчността на корпорациите-производители, и подхранвана от човешката наивност.

       Да вземем за пример млякото. Поддръжниците на органичната храна казват, че поради многото хормони в неорганичното мляко, децата масово започват да навлизат в пубертета по-рано, особено момичетата. Bullshit! Защо това е глупост ли? Много просто. Защото същата тенденция се наблюдава и в Европа, където добавянето на хормони в храната е забранено.

       "Ама тогава защо има по-ранен пубертет, моля ви се?" - ще попита органичният почитател. Също много просто - защото хората стават все по-дебели. Както е известно, момичетата навлизат в пубертета само тогава, когато са натрупали достатъчно количество мазнини. По тази причина много гимнастички не навлизат в пубертет преди да спрат да се състезават. Независимо какво мляко пиете, какво месо ядете, с всяха глътка и всяка хапка поемате голямо количество естествени хормони. Това важи и за органичните продукти. Тези вещества са необходими за живота.

       А дали са верни твърденията, че пестицидните и хербицидните остатъци в неорганичните продукти причиняват ракови заболявания? Американската асоциация за изследване на рака публикува изследване през 2006 г., от което става ясно, че тези остатъци по никакъв начин не увевичават риска от рак. И знаете ли още какво? Една чаша кафе увеличава риска от рак повече, октолкото едногодишното плюскане на продукти с пестицидни остатъци!

       Я чакайте!! Вие да не мислите, че в органичното стопанство не използва пестициди?! А? Нищо по-далеч от истината. Напротив. Органичните производители използват много видове пестициди, някои от тях - силно токсични. Само дето не са произведени по химически път. Съвременните пестициди и изкуствени торове нямат нищо общо с някогашните. Те са много по-безопасни от естествените пестициди, които органичните производители са длъжни да ползват.

       Аха, разбирам - казвате, че органичното стопанство е по-добро за околната среда. Радвам се, че го споменахте. Защото и това не е вярно. Една лесна задачка: ако от един декар земя по НЕорганичен начин се произвежда 1 тон продукция, колко земя ще ни трябва, за да произведем 1 тон по ОРГАНИЧЕН начин? Вече се сещате, нали? Многократно повече! Следователно - кой вид стопанство налага изсичането на повече гори за обработваема земя? Кой вид стопанство ще причини повече ерозия на почвата пореди обезлесяване? Кой вид стопанство ще остави повече хора да измрат от глад? Задача с понижена трудност.

       И още: органичните производител са задължени да ползват естествени торове. С други думи, лайна. Лайната са прекрасна среда за развието на смъртоносни бактерии като E-coli и салмонела. Приятно, нали? Знаете ли какъв газ още отделят лайната? Метан! А сега познайте кой газ е особено опасен за озоновия слой и има пряка връзка с глобалното затопляне.

       Във Великобритания миналата година проведоха най-голямото проучване в историята на научните изследвания, посветени на храненето. Учените стигнаха до заключението, че органичните продукти не съдържат повече хранителни вещества, отколкото произведените с използването на химически торове и селскостопански технологии.

       В хода на проучването е бил обработен голям обем от данни в период от 50 години. Специалистите са изучили почти 52 000 статии, посветени на биологичните храни, тяхното производство, хранителна стойност, полезност и сравнителен анализ с обичайните ястия, които са били публикувани в периода от януари 1958 до февруари 2008.

       В сравнителния анализ на биологични и традиционни храни, между тях са били намерени само три разлики, нито една от които не показва предимствата на биологичните храни. Органична храна съдържа по-малко фосфор, отколкото обикновените храни, но фосфорът е полезен елемент, в храната той се съдържа в достатъчно количество и лекото намаление или увеличение не може да доведе до нежелани реакции. Нормалната храна има сравнително леко повишена киселинност, но тя само влияе върху вкуса и възприемането на храната и няма никакъв ефект върху човешкото здраве.

       “Няма доказателства, че съществува разлика в съдържанието на хранителни вещества и други вещества в биологичните храни и храните, произведени по обичайните методи” – заявиха учените в доклада с резултатите от изследването.

Та така. Следващият път, когато някое хипи ви каже, че пуши само органична трева и пазарува единствено organic продукти, захилете му се и го отминете.

Вие казвате "Go organic", а аз казвам "Fuck organic!"

Момичето, което развенча екстрасенсите.

2010-10-07T10:13:00.010+03:00

       Напоследък не се провеждат много изследвания на така наречените "феномени" - екстрасенси, лечители с биоенергии и други подобни индивиди. Изключение, разбира се, прави фондацията на Джеймз Ранди, която вече от много години предлага един милион долара на всеки, който успее да демонстрира някаква паранормалност. Досега, десетки години, никой не е успял да вземе парите.
       Защо обаче не се провеждат много научни изследвания в тази област? Много просто! Защото ги изпревари едно деветгодишно момиче, Емили Роса. Още през 1998 г Емили провежда пълно изследване на няколко извесни екстрасенски и доказва, че те нямат никакви специални способности.
       "Екстрасенските", подведени от невинния вид на момиченцето, се съглясяват на този експеримент, сигурни в способностите си да заблудят това дете. Само че сметките им излизат криви, защото Емили се оказва умна, скептична и несклонна към наивност. Както може да се очаква, от тогава насам тези "екстрасенски", щом чуят за Емили Роса, се засиняват от злоба и безсилна ярост. Ето един кратък видеоматериал за този експеримент:

Загадки, които не са загадки

2010-10-05T14:03:00.030+03:00

Псевдомистерия 1.

Торинският саван
Това е плащеницата, в която, според мълвата, е било увито тялото на Христос след свалянето му от кръста. Много хора все още вярват, че саванът е истински и го считат за една от най-важните световни реликви.
       Истината: Саванът е фалшификация от 14 век - това е установено чрез радиовъглеродно датиране, проведено през 1988 г. Справка - Nature 337, 611 - 615 (16 February 1989).

Псевдомистерия 2.

Каменните статуи на Великденския остров.
Това е една от най-романтичните псевдозагадки. Много хора вярват, че огромните каменни колоси няма как да са били изработени от някогашното население на острова, и че подобни статуи (887 на брой) могат да се направят само с помощта на модерна техника. Оттам и вярванията, че има намеса на същества от някаква друга, извънземна цивилизация. Това, както става ясно, е поедната наивна заблуда.
       Истината: статуите са направени от местното население за около 500 години, без никаква чужда помощ. Невярно е, че примитивни оръдия на труда са недостатъчни за направата им. Това е доказано през 1958 г. от Тур Хейердал, чийто екип, с помощта на местното население и само с традиционни местни методи (каменни брадвички, въжета и дървени трупи), успява да изсече, придвижи и изправи една такава статуя.

Псевдомистерия 3.

Рисунките по платото Наска
Това е една от най-отдавна обяснените "мистерии". Много хора, заблудени от разпространяваните лъжи на жълтите вестници, и от собствената си неосведоменост вярват, че линиите са по някакъв начин свързани с общуване с извънземни цивилизации. Като аргумен се дава и това, че линиите могат да се видят само от въздуха, от летателен апарат!
       Истината: Няма нищо мистериозно и нищо извънземно. Рисунките се виждат в своята цялост не само от въздуха, но и от разположения върху съседно възвишение древен церемониален град Кауачи, и представляват религиозно и астрологическо изкуство. Това е установено и публикувано от много учени.

Псевдомистерия 4.

Бермудският триъгълник - вероятно най-известната "загадка". Много хора вярват, че там по мистериозен начи изчезват кораби и самолети, без да оставят никакви следи, освен някои странни съобщения по радиото. Разбира се, и тук се въвличат щурите истории за извънземни похищения и дори се говори за някакви подводни куполи и структури (които никой досега не е документирал по никакъв начин), които придават особено зловещ оттенък на цялата измислица.
       Истината: научните данни показват, че изчезванията на кораби и самолети в тази част на океана не са по-чести или по-многобройни, отколкото където и да било другаде в световния океан. Не са били засичани никакви необичайни магнитни вълни, никаква радиация и не са били документирани никакви странни подводни структури или строежи. С една дума - няма никаква мистерия. Има само медийна алчност и човешка наивност.

Псевдомистерия 5.

Биоенергийни полета и аури.
Много хора вярват, че съществува биоенергия и че всеки човек притежава т. нар. аура. Според вярванията, те могата да се "виждат" и усещат от определен брой хора с някакви особени способности, и даже да им влияят.
       Истината: Няма никакви основания да се мисли, че това е така. Подобни енергийни полета и аури никога не са засичани или демонстрирани по какъвто и да било начин. Провеждани са множество научни изследвания, в които всички "екстрасенси" стереотипно са се проваляли. Както всички други паранормални "мистерии", и тази се дължи на два основни фактора - алчност (или пък самозаблуда) от страна на твърдящите, че имат такива способности, и лековерие (липса на скептичност) от страна на вярващите.

В сърцето и душата?! Да, ама не!

2010-10-03T00:04:00.056+03:00

        Наскоро прочетох как нещо (вече не помня какво) било "в сърцето и душата" на хората. Това ми напомни колко глупави са повечето фигури на речта, които хората използват. Плоски и изтъркани изрази като "синьото гориво", "морски дарове", "страната на изгряващото слънце", "коженото кълбо", "най-старата професия" и прочие баналности редовно се използват от хора (най-вече телевизионни журналя и вестникари), които искат да минат за оригинални, но всъщност демонстрират колко са скучни и как им липсва всякаква оригинална мисъл.
В сърцето и душата, а? Нека ви напомня нещо:

Душа не съществува.

        Окей? Не и като нещо, което може да съществува отделно и независимо от тялото. Няма такова нещо. Никога не е имало. Имало (и продължава да има) само голи твърдения, било религиозни, било произлизащи от щуравата сфера "Ню-ейдж". Правени са много научни изследвания, за да се установи дали има душа и отговорът на науката е ясен и категоричен - душа няма. НЕМА! Това, което хората наричат "душа", е всъщност съвкупността от всички химически и електрически процеси, протичащи в мозъка. Мозъкът е телесна маса. Плът. Умре ли мозъкът, спира електрическата дейност, умира и "душата". Но как така?! Тогава какво става с нас, когато умрем?!? Много просто: разлагаме се и се превръщаме във вкусна, ароматна храна за червеите и бактериите и в тор за растенията. Ставаме част от земната маса, част от неживата природа. И толкоз. Разстрел, и след разстрела - червеи. Хубаво го е казал Паисий! :)

        Не съм прав? Греша? Моля - готов съм да обсъдя данни, които ме оборват. Ама някой бил в клинична смърт, сърцето му било спряло, докторите го отписали, а наследниците вече потривали доволно ръце, когато човекът изведнъж скочил на крака, ободрен от клиничната дрямка, и пожелал да закуси, за изумление на лекарите и униние на бившата вдовица! И после, не щеш ли, разказал, че като умрял, усетил как се отделя от тялото си и минал през тъмен тунел, в края на който блестяла ярка светлина, вероятно от огньовете на ада, а по стените на тунела, сякаш за да го дразни, имало налепени снимки на Памела Андерсън и други звезди в нескромни пози. И се оказва, на всичко отгоре, че това разказвали много хора, изпадали в клинична смърт! Следователно душа има, гиди невернико! Чуваш ли?!!!

        Слышу, слышу. Едно дребно възражение само: когато човек е в клинична смърт, мозъкът е жив! Жив, в процес на предсмъртни мъки. Тези предсмъртни мъки, включващи в себе си липса на кислород и други приятни неща, карат мозъка да халюцинира. И понеже човешките мозъци по същността си са еднакви (нали тъкмо затуй сме примати от един и същи биологичен вид), те реагират еднакво на предсмъртната си агония - фабрикуват мрачни тунели, светлините на комините на Нефтохим Бургас и снимки на Памела Андерсън. Но не щеш ли, лекарските усилия дават резултат, пациентът е "измъкнат от ноктите на смъртта" и ей го вече седнал на ръба на болничната кушетка, сърба пилешка супа и разправя ли, разправя с умиление как душата му излетяла от тялото като Юлиян Вучков от поредната телевизия, и се устремила към рая (чакай сега - в рая ли бяха огньовете, или...). Само че господ друго решил. Пратил го обратно, да му се слави името. В това време лекарят, спасил живота на умиращия, стои до спасения от него пациент и мига като куче в лапавица.

        И после журналята от глупавите вестници плюнчат моливи и дращят по тефтера как всичко това окончателно доказвало, че душа съществува, че бог е добър, и как смъртта е просто преминаване от едно състояние в друго. Което, трябва да признаем, в известен смисъл е точно така (виж забележката за ароматната храна за червеите).

        Та така... Следващият път, когато зинете да кажете как нещо е в сърцето и/или душата ви, напомнете си, че душа не съществува и че сърцето е просто една помпа за кръв. Или поне, ако желаете на всяка цена да си послужите с нищо незначеща фраза, изберете някоя, която не е необратимо изтъркана от употреба и кажете, че главната героиня от любимото ви сериалче ви е "в червата и далака".

Папата - на съд!

2010-09-23T10:46:00.026+03:00

Когато Кристофър Хичънс заяви: „Ако някога католически свещеник позвъни на вратата ми, ще извикам първо такси, а после полиция”, той не говореше напразно. През последните година-две наяве излязоха толкова много отвратителни престъпления, извършвани от свещеници, че разумът се замъглява. Разбира се, повечето български журналя, верни на бездарието си, почти не отразиха тези неща, или ги отразиха полу-равнодушно. Общественото мнение в България също остана в обичайната си кома. Хората сякаш не се трогнаха, че този самодоволен и нагъл тип Йозеф Рацингер (известен още с прякорите “Бенедикт XVI” и „папата”) официално е прикривал най-отвратителните престъпления, които човек може да си представи: изнасилването и изтезанието на деца. За четящия човек вече не е никаква тайна, че тези изнасилвания и изтезания се извършват от свещениците в стотици, ако не и хиляди енории по света, но се прикриват по всевъзможни начини, с помощта на свещеници на най-високо ниво, включително и самия Рацингер. Тази година излезе наяве писмо лично от него, в което той дава директни инструкции скандалите с разчу ли се детски изнасилвания да се прикриват в името на доброто на църквата. Това, разбира се, прави Рацингер съучастник във всички тези действия. Този човек би трябвало днес да е в затвора, вместо което обаче продължава да живее в златните си палати (християнска скромност), да пътува по света и да се радва на обожанието на милиони душици.

Същевременно с това злият старец не пропуска да сее смърт с всички сили, особено в Африка. Както е известно, Рацингер и бандата му провеждат масирана кампания за забрана на презервативите - на континет, където епидемията от СПИН е достигнала поразителни размери. Не стига това, ами и си служат с тлъсти лъжи: презервативите увеличавали опасността от заразяване! Като добавим и срамното противопоставяне срещу противозачатъчните средства, картината на църковното оскотяване се представя пред вас в пълния си блясък. Не съществува мерна единица, която да обхване цялата злина, поквареност и морална деградация на католическата църква.

Преди няколко дни Рацингер отиде на посещение в Англия. Само че там имаше доста шумна и широка кампания в подкрепа на арестуването му като международен престъпник, водена от видни британски общественици. Явно тази кампания се е отразила зле както на нервите, така и на умствените способности на католическия водач, защото още със стъпването си на острова той направи ред дементирали изказвания, най-веселото от които беше, че атеизмът е виновен за престъпленията на Хитлер. Какво казва самият Хитлер по въпроса? Ето какво: "Винаги съм бил католик и винаги ще си остана такъв" (Хитлер до генерал Герхарт Енгел, 1941). Е, тук поне има някаква симетрия, тъй като в младостта си самият Рацингер, според собствените му думи, е бил член на "Хитлеристка младеж". Забавно, нали?

Какви промени бих искал да видя в католическата църква в близко бъдеще?

- Всичкото католическо злато претопено и разпределено между гладуващите народи.
- Стотиците свещеници - изнасилвачи на деца - по затворите с доживотни присъди.
- Йозеф Рацингер сложен да работи в клиника за аборти в Латинска Америка.

И накрая, поздрав за папата, заедно с най-искрени пожелания:

Кощунство с книгите?!?

2010-09-17T13:41:00.033+03:00

Човек, който не смята книгите за нещо много важно, ценно и интересно, никога няма да получи моето уважение. Четенето е според мен най-голямото интелектуално удоволствие, да не говорим за ползите, които човек извлича от него и моралната ориентация, която то дава. Четенето създава имунитет срещу страшната напаст, наречена „невежество”, и е незаменимо за хора, които искат да бъдат свободни. Един от любимите ми цитати е от Джеферсън – „Ако един народ очаква да бъде едновременно невеж и свободен, то той очаква нещо, което никога не е било и никога няма да бъде”.

Но дори и всичко това да не беше вярно, fuck it! Аз просто обичам да чета.

Въпреки това обаче ме дразни когато хората започнат да правят позьорски изказвания и да фетишизират книгата: самата физическа книга – събраните между две корици страници. Наскоро из нета се въртя един въпросник за това как хората четат. Някои от въпросите там бяха дали човек подчертава в книгата и дали прегъва страницата, за да си отбележи мястото. Много от отговарящите се разпищяха и огласиха атмосферата с мнението, че книгата е нещо свещено, че по нея не бива да се драска, че не бива да се прегъва или да се оставя по лице на масата и изобщо – че с нея трябва да се отнасяме с огромна почит и благоговение.

Ъъъъъ... майтапите се, нали?! За бога! Та това просто е една купчина от страници, нарязани в еднаква форма и слепени с туткал! Не е ли много по-важно какво пише в книгата? Не са ли много по-ценни идеите на автора, не е ли много по-съществено за какво става въпрос вътре?! Нещо още по-смайващо: съществува мнението, че каквото и да пише в една книга, независимо от стойността му, също заслужава раболепно отношение, просто защото е книга – нещо свещено.

Към всички онези, които споделят това отношение – време е да се събудите. Вижте същността на нещата, не тяхната повърхност. Ценете пълнежа на книгата, не тялото й. Вече е отминало времето, когато унищожаването на една книга е било ужасно събити, защото хартията е била единственият носител на идеите, а направата им е била скъпа и недостъпна. Днес идеите не са застрашени от изчезване и не зависят по никакъв начин от хартиения носител. Книгите се произвеждат с милиарди, да не говорим за Интернетното пространство, където всякакво електронно съдържание може да се умножи до безкайност и да стане недостъпно за всякакво унищожение.

Накратко – спасителната роля на хартиените книги е в миналото. От тях вече не зависи дали една идея ще изчезне, или ще живее. Благодарение на виртуалното пространство всички идеи могат да живеят. Така и трябва да бъде.

Любовта към книгата трябва да бъде любов към идеите в нея, а не любов към хартията, на които са написани. Откакто имам четец на електронни книги все по-рядко чета хартиени книги, но когато все пак го правя, и когато книгата си е лично моя, без никакво притеснение подчертавам в текста, прегъвам страницата, до която съм стигнал и поставям книгата отворена в лицето надолу. Кощунство? Още нищо не сте чули! Преди няколко години, когато си отидох на село и реших да прегледам книгите, събрани на претрупаната етажерка там, ми направиха впечатление няколко заглавия, заемащи място, което в моя свят в никакъв случай не им се полага - "Най-младият син на партията" от Лев Касил, "Героят от Драва" от Ст. Ц. Даскалов, "Разкази за Георги Димитров" от Петър Димитров - Рудар, "Православен катехизис" и прочие шокиращи примери за разхищение на хартия, заемащи място, които иначе би се паднало на наистина стойностни неща - "Пътешествие с кораба Бигъл", "Децата-вълци" или приказките на Ангел Каралийчев. С решително движение на ръката сметох от рафтовете тези подигравки с човешката интелигентност и се зачудих как да се отърва от тях най-рационално. Не исках да ги хвърля на боклука, защото и там щяха да заемат излишно място, а и не си заслужаваха усилието. Затова, струпах ги на естетична купчина в двора и им драснах клечката.

Кощунство? Светотатство? Как пък не. От това не пострадаха нито идеите на Касил, нито тези на Стецето. Който иска да се занимава с тях, има ги по библиотеките.
Наскоро едни момчета показаха по YоuTube как изгарят Библията. Голямо викане падна срещу тия хора. Какво светотатство било, каква гавра, каква подигравка с господа, какво ужасно наказание чакало провинилите се, да се били осъзнаели навреме и да се били уплашели от божия гняв и пр. и пр. Сериозно?! Две неща:

1. Педи всичко, това е ПРОСТО ЕДНА ПРИКАЗКА! Един мит, една легедна. Окей?

2. Ако човек не вярва в тази митология, не е задължен да спазва нейните повели. Пен Джилет разказва една история за свой познат, който носел на ръката си масонския пръстен, без да е Масон. Доста често хората му казвали - "Ти не си член на масонството, затова нямаш право да носиш този пръстен." А той отговарял: "Така е, но аз имам право да нося пръстена, защото не съм Масон. Не спазвам техните правила." Точно в целта. Според масонските правила нямаш право да носиш пръстена, но ако не си Масон, техните правила не важат за теб! По същия принцип, ако не следвате дадена религия, нейните правила просто не ви засягат и за вас нейните "свещени" текстове представляват просто куп досадни, стуткалени, наплескани с мастило страници. Онези в YouTube нямат право да горят Библията, защото тя е свещена книга, но ако не сте вярващи, Библията за вас не е всещена книга. И ако е ваша лична собственост, можете да постъпите с нея както ви е угодно.

Което е съвсем различно от отношението свободата на хората да четат и разпространяват каквито си искат книги. Тази свобода трябва да е абсолютно неприкосновена, при условие, че всеки има право да критикува и да се подиграва на каквито си иска книги и идеи, без изключение.
Идеята, че има нещо магическо, свързано с хартиеното тяло на книгите, което би трябвало да ги предпазва от лошо отношение, е абсурдна и смешна. Аз например обожавам "Дейвид Копърфилд" на Дикенс, но ако изгорите пред мен копие на "Дейвид Копърфилд", няма да ми направи абсолютно никакво впечатлените - за мен това не означава нищо. Същото важи за книгите на всеки мой любим автор. Любимите ми книги са навсякъде, има ги в интернет, имам ги вкъщи, има ги в аудиоварианти, така че ще погледна с пълно равнодушие на всяка подобна постъпка.

Всичко това е част от свободата на изразяването и свободата на словото. Тези свободи трябва да са пълни и за всички.

Fuck Me Ray Bradbury

2010-08-25T14:35:00.008+03:00

Преди няколко идни в YouTube излезе песен, която удари в земята цялата съвременна поп-култура, воняща на изкуственост, комерсиалност, духовна тъпота и интелектуална импотентност. Става дума за "Fuck Me Ray Bradbury" на Рейчъл Блуум (можете да я видите клипа по-долу). В нея става дума за това как певицата страшно иска да изчука известния автор на научнофантастична проза Рей Бредбъри. Необикновеността на тази песен е в това, че една певица проявява наличие на интелект и има полово желание към един писател, а не към видиотена поп звезда, малоумен артист или бизнесмен. Когато съвременните поп-звезди запеят за чукане, веднага се долавя, че става дума по-скоро за пари, престиж и слава, а не точно за чукане.
А тук фалшификация на красивото няма. От песента струи живот, неподправеност и човек веднага разбира, че става дума наистина за чукане. Самата Рейчъл Блуум има излъчване на истинска жена. Невероятно, нали? Няма го звезното величеене, няма ги пластмасовите цици, няма го вземането насериозно на собствената личност. Вижте сами:

Ние и предателството

2010-08-09T22:53:00.015+03:00

Преди да си задаваме въпроса защо държавата ни е в такова състояние, нека видим какво е казал за българите Захари Стоянов в "Записки по българските въстания". Става дума за участници в разбитото Априлско въстание:

Из том II, глава VI. "По Стара планина":

"В Етрополската планина изпаднахме при един овчар..., комуто като поискахме хляб, престори се уж, че е наклонен да ни даде. «При себе си хляб нямам — каза той, — но на кошарата, която не е далеч, дал господ.» Незабавно той тръгна към кошарата и ние го последвахме. Като извървяхме 500–000 крачки място, зачу ни се глас от човешко болезнено стенение, там наоколо из шумата. Вървим ние от най-напред и не обръщаме никакво внимание, защото водачът ни, който беше същият овчар, уверява ни, че това било гласът на една чамава овца. Ние ли се наближавахме до тайнствения глас, или той извика по-нависоко, но до нашия слух дойдоха следующите умилни думи: «Водица, братко… За хаир си — дайте ми водица!»… Овчарят иска да ни заглавика, за да ни отвлече вниманието и сега, но ние, без да го послушаме, ударихме в шумата, отгдето се чуваше гласът. Знайте що се представи напредя ни? Едип от нашите другари (името му не помня), когото бяхме изгубили преди един ден, лежи с очите нагоре в папратта, потънал в кръв, в умирающо състояние. Дордето ние се обърнем да попитаме овчаря каква е тая работа, видяхме само гърба му, като бягаше... В това именно време от друго едно краище пламнаха около десятина пушки, куршумите на които изхучаха наоколо ни…

Както виждате, работата е била съвсем проста. Около кошарата на овчаря-българин е имало заложена пусия от башибозуци, които си надували спокойно чибуците, а овчарят е ходел да примамва скитающите се полуубити бунтовници... Ако башибозуците замръкваха и осъмваха по усоето да чакат комити, то това бе тяхна свята длъжност, тия бяха в пьлпото си право...

Каракачанските овчари (куцовласите), конто са в изобилие по планината лятно време, твърде кавалерски се отнесоха с бунтовниците, като че тия последните за тяхно добро да бяха въстанали. И турците даже не отстъпваха от да не покажат своя мерхамет… „Като вървехме през планината — разказва Н. Обретенов и С. Пенев, — другарят ни Воойновски зярнал една говедарска кошара, в която стоял стар турчин и си варял кафе. Ние заградихме кошарата, да му не дадем време да избяга, и можаше да го запушим вътре, без да се помрьдпе. «Ага, виждаш работата в що се състои, ние сме комити, като две и две четири; но от вас не искаме друго нищо, освен хляб» — казахме ние на полууплашения ага. Той отговори, че ни е познал, прели да му се обадим, и ни покани учтиво да насядаме. Свари ни по едир горчиво кафе, което зае мястото на небесна манна, а после се разпореди и за ядене. На трьгвание, когато всинца се изправихме напредя му да му благодарим като на баща и Войновски извади да му даде една лира за доброто гостоприемство, то той отблъсна парите, и каза, че не е ханджия и че като ни е нахранил, изпълнил си е мусулманската обязаност. После ни показа пътя, като ни предупреди где имало башибозуци и где не. Българите не постъпяха така. Освен предателството, ако някой измежду тях се намереше по-добър, той питаше най-напред колко пари ще му заплатим за труда!! ...
Аз ще да прибавя това, че не познавам ни едного бунтовника, който да не е бил издаден от българи."

Още един кратък епизод си струва да се помене - това е моментът, в който Захари Стоянов е вече хванат от турците, поставен е под арест, и Мустан чауш кара няколко българи да направят цървули на хванатия бунтовник:

"— Той, лошав или добър, ваш брат се счита — говореше Мустан чауш. — Заблуден и излъган, но за вашето добро е излязъл да се труди, та затова трябва да го прегледате.
— Не го струваме кабул, ефенди — възрази домовладиката на къщата, — да считате един царски душманин за наш брат и приятел! Ние мразиме комитите десят пъти повече, отколкото вие, турците."

Дъждът мори чалгата

2010-07-14T17:29:00.004+03:00

Както е добре известно, чалгата е всевластна господарка в България. Никой не може да отрече пълната победа на този твърде извисен и интелектуален музикален жанр. Човек не може да се скрие от облагородяващото му влияние.

Блокът, в който живея, се намира в близост с едно открито заведение, от което всяка вечер се разнасят поразителни попфолк вопли и пения. Басът на уредбата им е усилен до дупка, та да може музиката им да се чува от всичко живо в огромен радиус. Дори да затворя прозореца, пак се дочуват натрапващи се звуци звуци и бездарни певашки напъни. Вярно, заведението горе-долу си спазва законовия вечерен час за музикалното издевателство, но докато този час дойде всеки нормален човек трябва да понася чалгарското изкуство.
Но какво се случи миналата вечер: Точно когато колоните дънеха с най-голям ентусиазъм и чалгарската веселба беше в разгара си, заплющя яростен дъжд. И в един миг музиката млъкна, веселбата секна и настана блажена тишина, която плющенето на дъжда само подсилваше. Блаженство. Както се казва в стихотворението, "само жаба-жабурана да си пее там остана".

Явно дори природата не може да понася някои неща и гледа да ги потуши.

Дръж се, Хич!

2010-07-11T02:10:00.017+03:00

Миналата седмица, в сряда, Кристофър Хичънс обяви, че е болен от рак на гърлото. Тази новина отрови не само деня ми, но и един дълъг период след него, който още не е свършил. Само преди няколко седмици писах за Хичънс, за да изразя и споделя възхищението си от него.
Научих за него през 2007 година. Току-що беше излязъл големият му бестселър God Is Not Great. Периодът, който последва за мен, спокойно може да бъде наречен „Хичънс-мания”. Установих, че в YouTube има хиляди неща с него и всяко от тях е бисер на остроумието, интелекта, скептицизма и обаянието. В комбинация с безкомпромисността на възгледите и категоричното им изрязаване, те се превърнаха за мен в нещо, от което винаги можех да черпя вдъхновение.
Освен многото му телевизионни участия, в тюб-а има на запис всичките му дебати през периода 20005-2009 г, които, както човек може да се увери сам, носят позорен разгром на всичките му опоненти и зрелищен триумф за Хич.
Видеоматериалите с него са зрелищни и лесно докарват интелектуален оргазъм, но стилът на писане на Хичънс е още по-зрелищен и предизвикателен. Статиите и книгите, които е написал и продължава да пише, са истинско пиршество за ума и емоциите. Досега не съм срещал човек с толкова богат речник, толкова ясен изказ, толкова гладка и четивна мисъл и толкова ясни идеи. Когато чета негови неща, до мен винаги има тефтер, в който правя дълги списъци с непознатите за мен думи.От онзи прекрасен момент на откритие често съм си мислил какъв късметлия съм, че живея точно по времето, когато работи и пише този човек. Всяка сутрин, като пусна компютъра, първата ми работа е да отворя YouTube да видя дали има нещо ново – я интервю, я дебат, я участие в някоя ТВ програма... В момента чета току-що излезлият мемоар на Хичънс – Hitch-22 на ebook-рийдъра си, а когато ми омръзне да чета, си го пускам на аудиокнига, четена от самия Хич!
За жалост, всичко това беше грубо прекъснато от новината от миналата сряда. Рак на гърлото. Удар с мокър парцал. Разбира се, той не е умрял още, колкото и тази статия да звучи като некролог. Може би е заради информацията, според която този вид рак се откривал почти винаги в късен стадий. Място за прекалено окайване няма: Начинът на живот на Хичънс - непрекъснато пушене, къркане на Джони Уокър черен етикет и стоене по нощите - не можеше да доведе до нещо кой знае колко добро.
Ето няколко кратки клипа с Хичънс, с като бегла илюстрация на това, което казах за него:

Разкошът на e-book рийдъра

2010-06-26T23:44:00.011+03:00

"Читанка.инфо" може и да е затворена (временно, надявам се), но електронните книги живеят. Поради нарастващата си зависимост от електронна литература, преди известно време си купих e-book рийдър – Sony PRS-505. Това е едно разкошно устройство с големината на стандартна книга, което ви позволява да съхранявате на него стотици книги едновременно и да си ги четете когато ви е угодно.

Някои ще кажат – какво толкова, сега вече има малки нетбуци и хубави телефони, защо човек да не си чете от тях? Много просто: мониторите и на лаптопите, и на телефоните, излъчват своя собствена светлина. Именно тази светлина изморява и дразни очите. Тя е и причината човек да се чувства с изморени очи, като чете от компютър. Точно тук идва най-голямото предимство на четеца: той е направен на базата на „електрона хартия” – ще рече, че екранът му не излъчва собствена светлина и за окото е напълно неразличим от хартията. Нямам представа каква е тази технология, но симулацията на обикновена хартиена книга е поразителна.

Също както при обикновените книги, ще ви трябва светлинен източник, за да четете. Това позволява на рийдъра да не харчи почти никаква енергия и да издържа много, много време без зареждане на батерията. Всъщност, енергия се харчи само за разгръщане на страницата. Имитацията на обикновена хартия е дотолоква сполучлива, че понякога ми се случва да се опитам да отгърна страницата с пръст, докато чета, при което околните се засмиват подигравателно, а аз се захилвам тъпо.Откакто имам този четец, съм нов човек. Винаги нося в чантата си тази ултракомпактна библиотека и по всяко време мога да разгърна която и да е книга.

Рийдърът чете PDF, TXT, RTF и още няколко формата, така че можете да четете всеки текст, въведен или копиран в Word например. Единственият му недостатък е, че човек не може да пише и да подчертава пасажи в текста, но това е дребна болка.
Колкото до електронните книги, човек може да ги намери онлайн в невъобразими количества, особено ако чете английски. В торент-сайтовете могат да се намерят стотици хиляди.

Рийдърът може да свири и MP3 файлове, ако ви се служа музика, но е някак глупаво да му се изразходва енергията за такива неспецифични цели.

Колкото до аудиокнигите, те са една друга благодат, за която трябва да бъде отделен специален пост в този блог.

Гей-парад и свобода

2010-06-26T23:21:00.015+03:00

По повод на гей-парада обществото не пропусна за пореден път да се покаже като наивно и немислещо.
Твърде много хора ревнаха с цяло гърло, че парадът трябвало да бъде забранен. Забранен! На всички, които споделят това мнение, ще кажа следното: нямате представа колко щастливи сте, че живеете в свободна държава и колко късогледи сте като не го осъзнавате. Само напълно безнадежден индивид може с лека ръка да иска да бъде погазвана свободата на изразяване на който и да било човек, по какъвто и да било начин.
На някой не му било харесвало да вижда гейовете, следователно – давай да ги забраняваме! Мнозинството трябвало да казва на малцинството какво има и какво няма право да прави. Да, ама не! Конституцията съществува именно заради това – да пази правата на малцинството от посегателствата на мнозинството. Иначе защо ще има закони? Нали и без тях мнозинството ще си прави каквото си иска?

Някои се опитват да се изкарат много либерални и даже снизходителни и казват: „Аз нямам нищо против гейовете, но не искам да се парадира с това.” Отговорът е следният: Ако си против парадирането, недей парадира! Ако не одобряваш нещо, не го прави! Но нямаш никакво право да налагаш на други хора предпочитанията си.
Имайте предвид, че винаги когато се готвите да зейнете против нечии права, правите тояга за собствения си гръб. Държава, на която се позволява да отнема права от гражданите си, още повече с тяхно съгласие, няма да се поколебае да продължи в същия дух, и следващия път потърпевшите може да сте вие. И тогава ще се спомните как сте крещяли срещу свободата. И ще бъде късно.

Цялата истерия покрай гей-парада мирише на необразованост и интелектуална леност. Няма я трезвата мисъл. Няма го и моралът. Повечето хора са невежи по темата за свободата и човешките права. Само че един мъдър човек е казал: „Общество, което очаква да е хем невежо, хем свободно, очаква това, което никога не е било, и никога няма да бъде.”

За капак, църквата отново не пропусна да излее зловонен поток помия, както си му е редът. Синодът преценява, че парадът ще е „публична, безцеремонна и срамна демонстрация на содомския грях”.Това смехотворно изказване не би имало кой знае какво значение, но църковниците призоваха властите да нарушат закона: „Светият Синод призовава властимащите да забранят провеждането на това Содомско сборище, а гражданите – да не участват в тази мерзост на запустението”. Така, а, дядовци? Ще забранявате. Ще посягате на свободата на изразяването. Всъщност, нищо ново от вас...

Изнасилвания и изтезания може, аборт - не!

2010-06-19T17:40:00.008+03:00

Моняхинята Маргарет Макбрайд беше отлъчена от църквата във Финикс, Аризона. Причината? Елементарно: сестра Макбрайд спасила човешки живот.

В болницата "Св. Йосиф" постъпила в критично състояние жена, бременна в третия месец. Докторите я уведомили, че ако не прекъсне бременността, вероятността да умре е почти 100%. Пациентката се съгласила с докторите и дала съгласие. Само че имало пролем - "Св. Йосиф" е католическа болница, където абортите не са позволени. Сестра Макбрайд, администратор в болницата, дала разрешение за процедурата. Направили операцията и спасили живота на 27-годишната жена.
Когато епископ Томас Олмстед научил за тази ужасяваща постъпка на монахинята (да спасиш живот въпреки божията воля!), той незабавно я отлъчил - най-тежкото наказание, което църквата може да налага.

Изисква известно усилие човек да го повярва, но отчето заявило: "Има ситуации, когато майката трябва да умре заедно с детето си." Подобна мерзост от страна на религиозен водач не изненадва никого, но все пак прави впечатление пълната морална дегенерация на споменатия свещеник, за чиято физиономия (вляво) Чезаре Ломброзо би имал какво да каже. Може ли човек да стигне по-големи дълбини в покварата си? По-пропаднала точка в злината си?

Значи така, а? Свещениците ще изнасилват и изтезават децата в църковния хор, църквата в Рим ще ги крие всячески от закона, ще ги мести от една енория в друга и ще се хили с тлъстата си, лицемерна муцуна, но ако някой посмее да спаси човешки живот в болницата, неспазвайки някоя малоумна църковна поръка - хайде да те няма!

Поредният пример за това колко прекрасно нещо е религията.

Човекът - най-прекрасният примат!

2010-06-08T14:44:00.006+03:00

В днешния слънчев, топъл ден, нека си припомним колко прекрасно нещо е бозайникът, наречен "човек". Следващите няколко фотографии показват колко добре се отнася той с планетата, която е негов дом. Няма как да не се развълнува душата и да не бликнат сълзи на гордост от това, че принадлежим към този биологичен вид. Насладете се на "венеца на еволюцията".

За "мръсните" стихове

2010-06-07T00:10:00.010+03:00

Преди известно време писах за лимъриците на Едуард Лиър. Едно интервю, което слушах преди малко, ми припомни, че този вид поезия често се занимава със сексуални теми, които някои странни хора определят като "мръсни". Затова реших да споделя някои от "мръсните" лимърици на английски, които съм запомнил през годините. Някои от тях са явно сексистки, но какво да се прави - такива писали хората. Първият в поредицата е от Джералд Даръл, другите са с неясен за мен автор.

There once was a newly-wed Lama
Who was given a copy of Kama.
He tried eighty-three ways
In forty-one days
Which did more to alarm her than calm her.

There once was a whore form Peru
Who filled up her pussy with glue
and said with a grin
"Since they'll pay to get in
They can pay to get out of it too!"

It is said of the bishop of Birmingham
that he fucks little boys while confirming 'em.
They kneel on their hassock,
He lifts off his cassock
And pumps his episcopal sperm in 'em.

There once was a young man named Ray,
Who molded a cunt out of clay.
But the heat of his dick
Turned the clay into brick
And it ripped all his foreskin away.

The Bishop of central Japan
used to bugger himself with a fan.
And when taxed with these acts
he replied: "It contracts
and expands rather more than a man."

There once was a young nun from Mars
Who masturbated using cigars
She said: 'I come faster
when using "Dutch Master"
But "White Owls" can show me the stars!'

There once was a queen of Bulgaria
Whose bush had grown hairier and hairier,
Till a prince from Peru
Who came up for a screw
Had to hunt for her cunt with a terrier.

Пореден триумф на науката

2010-05-25T14:34:00.016+03:00

Преди няколко дни американските учени създадоха първата изкуствена клетка. Това постижение трябваше да вдигне повече шум, отколкото всъщност се чу в българското пространство, защото става дума за постижение, което звучи почти невероятно и със сигурност е главозамайващо. Подобен триумф на човешкия интелект не се наблюдава често. Може смело да се каже, че това, което направиха Крейг Вентър и екипът му, е сред най-великите научни постижения, наред с откриването на антибиотиците и ваксините.
Вентър и хората около него с пълно право получиха овации и благодарности от цял свят, защото тази изкуствена синя клетка, която създадоха с компютър, дава перспективи за създаване на синтетични горива, нови лекарства, нови ваксини, органи и пр. и пр. Потенциалните ползи са неизброими.
Разбира се, изпълзяха и субекти, които веднага се хвърлиха да плюят, храчат и леят помия върху науката. Основно ядро сред тях са представителите на църквата и различните религиозни водачи, които, верни на навиците си, веднаха напъхаха муцуни в дебата и от устатата им се разнесе уханието на суеверието, егоизма и пълното равнодушие към добруването на планетата и човешкия род. "Те се опитват да надхитрят бога!!" - възропта свещеникът, когото можете да видите в този видеоклип. Той не пропусна случай да си послужи с хубавата българска дума "креацио": страшно било за хората, които вярват в креациото, да се съпоставяме с бога и да осъществяваме "безумната идея да създадеш живот".
Като капак на всичко, журналята от БТВ дадоха почти два пъти повече време за говорене на попа, отколкото на учените, които можеха да кажат нещо информативно и полезно. Браво на телевизията.

Иначе няма нищо чудно в това, че поповете опищяха орталъка. Нали точно това постижение окончателно праща митологията им в графата "художествена литература".

Еволюционната теория опровергана!

2010-05-24T23:36:00.004+03:00

Ето как геният Чък Мислър опровергава еволюционната теория с помощта на буркан фъстъчено масло. Жалко, че не видях този запис по-рано. Щях да си спестя години на заблуда и да видя с очите си, че еволюцията е просто една лъжа и коспирация на учените, които в безмерната си злина искат да отклонят хората от правия път, който им предлага религията.
Обърнете внимание колко научно и рационално подхожда Мислър. С помощта на един съвсем прост експеримент той развенчва цялата заблуда!

Срам за Полша

2010-05-17T16:08:00.010+03:00

Оказва се, че в Полша има Закон против богохулството. Както и че поляците не се колебаят да го прилагат, в случая – върху певицата Дорота Рабжевска, която в свое скорошно интервю казала за Библията – „Трудно е да вярваш в нещо, написано от хора, които са прекалявали с виното и пушели ‘билкови’ цигари”. Освен това тя посмяла да заяви, че е по-склонна да вярва в динозаврите, отколкото в бог.
Според строгите закони за богохулството в Полша, човек може да бъде хвърлен в затвора за 2 години, ако оспорва истинността на бога и религията.

Моля?! Моля?! Едно изказване, че авторите на Библията били надрусани до козирката и – хайде в затвора за две години? Докачливи малки страхливци се оказват, както изглежда. Този закон много добре илюстрира на практика понятието „Престъпления на мисълта”, толкова популярно по времето на диктаторските соц- (и не само соц-) режими. Наличието на закони, които постулират престъпления от този род, е показател за това, че съответното общество страда от сериозна морална и интелектуална недостатъчност, както и че има дълбоки проблеми със самочувствието.

Но да си помислим – дали в Полша ще пратят в затвора човек, който каже, да речем, че последователите на Зевс или на Посейдон не са с всичкия си? Едва ли. Това за пореден път демонстрира лицемерието и цинизма на силно религиозните общества, които са готови на всякакви гнусотии и жестокости, за да осигурят неуязвимостта на собствените си убеждения и свободи, но плюят на свободата на останалите.

Значи така, а? Църквата прикрива като луда стотиците детски изнасилвания, извършвани от свещениците, и се подхилква самодоволно с охранената си и гнусна муцуна, а иска да праща в затвора някой, че бил КАЗАЛ нещо за свещената им книга. По-голяма отврат от това трудно може да се намери.
Да не говорим, че богохулството е много отдавна разпознато като престъпление без жертва...

Излишно е да се споменава, че авторът на този текст няма абсолютно нищо против богохулството и често си служи с него в моменти на силни емоции :)
Освен това в нета могат да се намерят много интересни неща по този въпрос. Прословутото Blasphemy Challenge например е голяма веселба и набира все по-голяма скорост в YouTube. Вече съществува и международен „Ден на богохулството” със своя страница във Фейсбук

"Сбъркали сте километъра, комуняги!"

2010-05-06T23:50:00.012+03:00

Преди няколко години в София публично прожектираха филма "На всеки километър". По този повод литераторът Ани Илков тогава написа статия, която ми попадна случайно и толкова много ми хареса, че днес реших да я споделя:

Сбъркали сте километъра, комуняги!
Всенародните прожекции на сериала са просто една оргия

Ани Илков (От в. "24 часа", 31.08.2002 г)

Нито съм много изненадан от „всенародните“ прожекции на „На всеки километър“, нито съм много огорчен. Винаги съм намирал начин да твърдя официално, че комунягите са боклуци, педеруги, екзистенциални тъпунгери и доказателствата за това са най-малко в този филм.

Комунистите са дали страшни доказателства, за да могат горните обиди да звучат обективно: те са изтрепали незнайно колко хора, когато са дошли на власт с помощта на СССР. Те са истинските унищожители на България, за която сега така патриотично плачат.

Но това са известни неща. За моето поколение вече непосредствено е известно как комсомолските лекета изнасилваха момичетата по студентските бригади, как Андрей Райчев в кръжока „И/или“ обещаваше идването на комунизма къде 2000 година...

Ами оня, Владимир Живков, така наречен? Не помните ли? Не помните, а? Онова момиче, дето беше говорителка в телевизията. Вие не помните, но родителите му сигурно помнят, ако не са умрели.

Комунистите имат нещо, което не може да се нарече иначе освен свинска психика. Те са в постоянен шизофреничен разлом между материалното и идеалното. В смисъл, че ядат всичко, което могат да докопат (виждали ли сте изтъкната комунистическа свиня без солидни материални притежания?) Но след оргията на изяждането те винаги се отдават на идеалистични духовни изживявания в един отвратителен маниловски стил. (Болестта на комунистическия елит: хълцане и оригване по хегеловски неспирно.) Гнусни типове. Селкори.

Но плюс всичко друго българските комунистическоидеологически свине бяха толкова тъпи, братче, толкова необразовани, такива провинциалисти, не провинциалисти, а най-цървулести селяндури, че през цялото им дълго и ужасно царуване не преведоха нито една свястна книга на някой западен комунист - да речем, оня, който беше утрепал жена си (Люсиен Голдман). Не. Те преведоха „Теория на личността“ на треторазредния и отдавна забравен комунистически идиот Люсиен Сев.

Страхливци, плашипутарници, блюдолизци на Москва - след първия том на „Минало и размисли“ на Херцен тия онанисти от леката кавалерия не посмяха да дадат на български втория - ми щото там се разказва за Лондон, бе! Самите те прости, опитаха се да опростачат и цялото общество и - да видиш ти - успяха. Бих казал - успяха напълно.

Сега: какво според мен искат тия, какво искат комунягите с превземането на телевизията и на Народния театър и с прожектирането на техния филм. Какво искат?

Ще ми се да го кажа много накратко, защото знам, че ще го кажа в глухи уши: искат да ги обичаме!

Наблюдавайте хиперболичните им, да не кажа хиперборейски, патриотични напъни, вижте гузното панталонено дънце на старите и маскировъчните италиански костюмчета на младите сред тях. Погледнете президентчето. Неуко, леворъко някак си, те се мъчат да се извинят. Но който е вдигнал крак, за да препикае дървото на живота, който е вирил опашка пред отвъдните сили на злото, нито може да се извини, нито може да бъде извинен тук на тоя свят.

Прочее, към глухите уши: Комунисти, опитът ви за събиране на тълпи и правене на „всенародна“ социалистическа любов плюс всичко друго е неудачен и поради един ужасяващ, но семпъл факт: та вие убихте в Лондон един от създателите на тоя същия филм. Убихте го като куче, преследвахте го и го убихте, както преследвате и убивате животни при прословутите си ловувания, когато бяхте на власт и се къпахте във всенародната любов (и пари).

Убихте Георги Марков. Вие го убихте. Затуй прожектирайте тоя филм на оня километър, при оня километричен камък от наистина кървавата ваша епопея на злото, където е гробът му. Там ще прожектирате тоя филм, червени боклуци!

Хичънс - полъхът на остроумието, логиката и непримиримостта

2010-04-24T16:28:00.013+03:00

Този блог вече навърши година и половина. Странно е как през това време още не съм написал нищо за Кристофър Хичънс – един от най-блестящите умове на нашето време. Открих го случайно. Първо ми попадна аудиозапис на книгата му “God Is Not Great”, а когато го потърсих в YouTube, ме заля цял поток от видеоклипове – участия в телевизионни предавания, записи на цели дебати, в които опонентите на Хичинс биват сполетяни от една и съща безрадостна съдба – да бъдат премазани от таланта, оратоското майсторство, остроумието и логиката на „Хич”, както го наричат приятелите му.

Още преди антирелигиозната му книга да се превърне в многоседмичен бестселър през 2007 г., Хичънс е добре известен с безкомпромисната си позиция по много въпроси, която най-често е в остро противоречие с позицията на повечето хора. Книгата му „Мисионерска поза” представлява открита атака срещу една от най-митологизираните фигури на 20 век – Майка Тереза. В YouTube може да се види и краткият документален филм на Хичънс за нея, “Hell’s Angel”.

В клипа по-долу Хичънс говори по FOX News за смъртта на Джери Фолуел – един от най-неприятните и най-богати религиозни фундаменталисти в САЩ, а също така и отявлен хомофоб, ксенофоб и много други видове -фоб. Освен Хичънс, са поканили и един зализан тип с вратовръзка, който сипе похвали и изтъркани, кухи славословия към Фолуел.

Инцидент в женската баня – 2 част

2010-02-19T21:53:00.011+02:00

Продължение на "Инцидент в женската баня – 1 част"

Реших, ако продължат да питат, да извикам с каещ се глас, че съм помислил банята за мъжка и затова съм влязъл. Можех да си представя какво впечатление щеше да произведе това. Убеден бях също така, че лагерничките, поразени от мъжкия глас, изобщо няма да чуят какво казвам. За тях само едно щеше да има значение – тук има мъж! А за това какво щеше да стане после просто не ми се мислеше. Най-лекият вариант, и най-малко вероятният, беше да се разпищят, разкикотят и да ме почакат да си изляза, като се посмеят помежду си и с това да се свърши всичко. Най-тежкият вариант беше уволнението. Това би имало катастрофални последствия, защото лятото е в началото си, още не съм работил и една седмица и съответно не съм получил никаква заплата. Ако ме изгонеха, как щях да върна парите за пътуването си до САЩ, които съм взел назаем от родителите си? Заради голямата инфлация в България сумата, за която става дума, е равна на 20-30 месечни работни заплати.
Много по-вероятно обаче беше друго, и сигурно то щеше да стане – да разберат кой съм (естествено, нали ще ме видят като излизам), да разправят наляво и надясно какво е станало и целият лагер да разбере, че съм ходил да се къпя в момичешката баня. Щеше да падне смях, щяха да ми се подиграват навеки и щяха вероятно да ми лепнат някой прякор, с който да си остана до края на лагера. Нямаше да мога да общувам с никого без неудобство.
Ето защо си стоях тихомълком и се молех да остана невиден.
А какво изпитание на нервите беше! И то продължи не по-малко от 30-40 минути. Всеки момент очаквах да бъда разкрит. Не стига това, ами на няколко пъти момичетата изразяваха помежду си учудване какво става в средната кабина, което просто ме убиваше. Още по-неудобно стана положението, когато взеха да се шегуват помежду си, споменавайки различни части от анатомията си. Е, сега, викам си, ако ме открият, тя стана една... Ще се сетят, че през цялото време тихомълком съм им слушал женските разговори.
И тъй, седях и аз под течащия душ, хванат в капан, и вече сумирах в главата си нещата, които обясняват глупавата ситуация, за да мога после да ги обясня на директора: нов съм, казали са ми, че това вече не е женско помещение (пък и сутринта сме го чистили с момчетата), днес виждам бараката за пръв път и т.н.

Към всичко това се прибави нов проблем – водата взе да изстива и за нула време се обърна от топла на студена. Аз обаче, естествено, не можех да спра душа, защото колчем го спрех, щяха да почнат да чакат някой да излезе от кабината. Така че си стоях покорно под ледената вода, спотайвах се и се молех на часовника да върви по-бързо, за да стане 5 часá – време за сбор, когато всеки трябва да се връща в своята част на лагера.
Търпението ми беше възнаградено и се поздравих с това, че устоях на силното изкушение да се обадя и да туря край на този психически тормоз. Постепенно момичетата се изкъпаха и накрая остана само едно. От време на време поглеждах през една пролука към пейката, за да видя има ли още дрехи. Накрая и последното момиче се изкъпа, взе си дрешките и се омете. Почаках още една минута за по-голяма сигурност, след което с решително движение завъртях крана и спрях душа. Тишина. Вече нямаше никой. Диво се израдвах, ама тихичко, наум. Облякох си полека дрехите и тъкмо да дръпна завесата, отново чух да скърца врата и се извисиха момичешки гласчета. Замръзнах на място, светкавично посегнах отново към крана и тъкмо в съзнанието ми се мярна как стоя под ледения душ с дрехите, разбрах, че са отишли към другото помещение, където са мивките. Разбрах, че нямам и секудна за губене, изскочих светкавично из кабината и излязох на бял свят. Докато прекосявах гузно двора, отдалечавайки се от злополучната постройка, се заклех, че там повече кракът ми няма да стъпи.

Инцидент в женската баня - 1 част

2010-02-19T00:22:00.009+02:00

Текстът по-долу е извадка от дневника ми за планинския лагер в САЩ.

Днес се случи нещо, при мисълта за което косата ми настръхва. Сутринта имахме Cabin Duty – всяко бунгало върши определена работа на територията на лагера. Ние трябваше да чистим така наречената „Бивша женска баня”. До днес аз не знаех какво е това. Представлява една барака с две отделения – тоалетни и душове. Всичко това някога е било за момичетата, както ми казаха. На вратата към тоалетните пишеше „Момчета”, а на тази към душовете – нищо. Там нямаше абсолютно никой, а душовете бяха много прилични – всяка кабинка чиста, пластмасова, със спретнато перде... Иан, помощникът ми, ми каза, че тук никой не стъпвал и че миналото лято той идвал тук да се къпе и никой нямало. От това аз заключих, че тъй като се казва „Бивша женска баня”, то вече бараката е за момчета.
Днес имаше доста тичане насам-натам, аз имах пети час баскетбол, изпотих се здравата и преди вечерята реших да отида да се изкъпя в спретнатите душове на бившата женска баня, а не в нашите, които са циментени, неособено чисти, тесни са, пък и народ много – влизат, излизат непрекъснато хлапета. Викам си, там ще съм съвсем сам, ще мога на воля да се изкъпя и изпера. Отново попитах Иан дали мога там да се къпя и той каза да. И отидох. Там наистина нямаше никой. Тихо, спокойно... безлюдна работа, викам си. Пуснах един от душовете да проверя дали има топла вода. Обикновено когато душовете в лагера дълго време не се използват – да речем един ден, човек трябва да почака поне минута, докато топлата вода дойде от бойлера до душа. Сега стана нещо, което трябваше да ме стресне и да ме накара да се замисля – топлата вода потече незабавно. Това трябваше да ме предупреди, защото означаваше, че някой скоро се е къпал тук и следователно мястото не е изоставено. Само че на мен ми беше прекалено горещо и не обърнах внимание на това – печална грешка!
Още щом се съблякох, влязох в душ-кабината и почнах блажено да се къпя, вратата изскърца и се зачуха женски гласове. Вцепених се от ужас. Значи това беше напълно редовна женска баня! Започнаха да влизат момичета – стори ми се, че чух гласовете поне на пет-шест.
Едно от най-основните неща в лагерите на YMCA е забраната момичета да влизат в момчешки бунгала и обратното, да не говорим за бани. На инструктажа в Ню Йорк отделиха значително време на този въпрос. Постараха се порядъчно да ни сплашат. Ако примерно момче отиде в женско помещение, може да го изхвърлят от лагера – цитираха ни се такива случаи. А аз – човек от персонала – се къпя в банята на момичетата – лагернички! Бях в средната кабина, от двете ми страни се къпят момичета, отпред чакат момичета... абсолютен ужас! Изведнъж се оказах в изключително критична ситуация. Цял рой мисли минаха през съзнанието ми за броени секунди. Мярна ми се картината на уволнението ми – хващат ме гол в женската баня и директорът не се поколебава да ми бие шута. Едно беше ясно – в никакъв случай не трябва да разберат, че съм там! Но как? Трескаво мислех и търсех разрешение. През това време едно от момичетата попита другарките си (а може би мен) „Има ли някой в средната кабина?”, при което аз се вкамених, направих се на глух и се помолих богу да да не повторят въпроса по-настоятелно и да помислят, че просто "не съм чула". За всеки случай си приготвих реплика, ако продължат да питат кой е в средната кабина.

Следва продължение :)

Приключения в китайския автобус

2009-12-12T22:26:00.018+02:00

Още като зърнах раздрънкания автобус, който изхвърляше пáра като уморен кит, разбрах, че пътешествието няма да е леко. Тогава живеех в китайската провинция Джъдзян и трябваше да пътувам до град Лан Ши, разположен отвъд планината.

В Китай пътуването с влак е за предпочитане пред това с автобус, най-вече заради удобството, ако имате запазено място. Независимо обаче че железопътната система е сравнително модерна, удобна и безопасна, влаковете са толкова претъпкани, че често се случва да няма места дори за правостоящи. В такива случаи нямате друг избор, освен да се оставите на милостта на китайската автобусна система, заедно с всички рискове, което това решение носи, особено в по-отдалечени и неособено развити райони. Ако имате приключенски дух и си падате по необичайни преживявания, пътуването с автобус може и да е най-добрият вариант. Стискайте палци шофьорът да не е бил на смяна предишните 24 часа (както често се случва) и да е пил само вода. От момента на тръгването животът ви е в неговите ръце.

Стана време да потегляме, предната врата гостоприемно се разтвори и всички чакащи пътници като един се спуснаха да се качват. В Китай чакането на опашка почти не съществува, или се практикува като силов спорт. Затова пред вратата на автобуса се образува огромна тълпа, в която всеки използваше енерчно лактите и раменете си, за да се покатери в автобуса преди останалите. Младежи, строителни работници, фини девойки на токчета, сбръчкани старици с торби на гръб – всички участваха в сражението с еднакъв ентусиазъм и никой не се сърдеше, че го дърпат и лашкат насам-натам. Вече бях прекарал в Китай достатъчно време, за да знам, че ако имам желание да се кача на автобуса, не мога да си позволя да чакам да се качат останалите, защото те ще прииждат в неограничени количества до запълване на капацитета на автобуса. По тази причина включих в употреба собствените си сили и се врязах в тълпата, решен да не допусна да ме изпреварят няколкото десетки китайци, напиращи зад мен. Един лакът тук, едно рамо там, и ето, че вече се придвижвах съвсем прилично към вратата. Помагаше ми и обстоятелството, че почти никой от спътниците ми не беше виждал чужденец наживо. Затова, щом се доближех до група хора с намерението да се боря с тях за място под слънцето, те толкова се изнанадваха от присъствието ми, че за момент спираха борбата. Това ми даваше несправедливо преимущество, от което се възползвах не само да се кача, но и да заема едно от малкото останали свободни места.

Когато се понесохме по градските улици стана ясно, че изпитанията не са свършили. Китайските шофьори обичат да карат бързо и по възможност в средата на пътя. Едва когато насреща ти се зададе друг автомобил, понесъл се със същата шеметна скорост в центъра на платното, правиш рязко движение с волана, няколко правостоящи пътници се строполяват, а автомобилите успешно се разминават на десетина сантиметра един от друг. В същото време минаващите пешеходци се стараят да опазят живота си като отскачат в последната секудна от пътя на задалия се бибиткащ звяр.

След двайсетина минути на напрегнато оцеляване в централния трафик, излязохме от града и се понесохме покрай жълто-зелените оризови полета към издигащата се в далечината планина Хонг Шан. Оризищата се редуваха с портокалови горички, а тук-там край блатата бяха спънати да пасат водни биволи, покрити с кал от върха на носа до края на опашката. Върху широките им гърбове бяха накацали бели корморани, които въртяха глави и наблюдаваха неодобрително пейзажа. Когато ги наближавахме, те отлитаха сепнато, като оставяха по гърбовете на животните отпечатъци от птичи крака.

Тази идилична част от пътуването се оказа кратка. Не мина много време и се заизкачвахме по склона на Хонг Шан. Нашият шофьор точно тогава получи вдъхновение и натисна газта с всички сили. Заподскачахме по изкъртения асфалт като футболна топка, а по завоите малко оставаше да подкараме на две колела. Разбрах, че съм подценил възможностите на раздрънкания автобус и че напълно му стигат силите да причини в бясно планинско изкачване гибелта на няколкот десетки пътници.

В целия хаос никой не забеляза, че наближаваме спирка. Без предварително да намали скоростта, шофьорът изчака да се изравним с чакащите вън хора и натисна рязко спирачката. Малко остана да се покатеря на врата на седящия пред мен човек, а няколко правостоящи направиха опит да изпълнят задно салто. По пода се затъркаляха чанти, торби и чували. Шофьорът хвърли доволен поглед към настаналия хаос и отвори вратата, за да може към нас да се присъединят още жертви.

Докато седях, гледах преминаващия пейзаж и се питах каква е вероятността да стигна до Лан Ши в пълно съзнание, автобусът спря отново. Поучени от предишното преживяване, пътниците се бяха уловили кой за каквото свари и стискаха до побеляване на кокалчетата, така че сега се получи значително по-малко безредие. Вратата се отвори с недоволно свистене и при нас не качи брадат здравеняк, сякаш току-що излязъл от оризовото поле. Краката му бяха покрити с кал до коляно, текезесарският потник тъмнееше от пот, а дочените му панталони се придържаха към едрото туловище посредством парче канап. Този мъжествен вид много добре се допълваше от слънчевите очила с розови пластмасови рамки, които здравенякът беше закрепил на носа си.

Още с влизането си той се огледа за свободно място и с изненада откри, че се е удостоил да се вози в един автобус с истински чужденец, толкова повече, че до мен имаше и свободно място. Като ме дари с широка приятелска усмивка, повечето зъби на която липсваха, мъжът тежко се настани на седалката и ме попита от къде съм. Общуването ни се оказа трудно. Китайският ми бездруго не беше кой знае колко добър, а тежкият южняшки диалект на събеседника ми объркваше разговора още повече. Като чу, че съм от България, той видимо се изненада и сърдечно раздруса ръката ми, след което се облегна и се загледа в тавана. Реших, че е изгубил интерес към разговора, но след минута-две той сякаш се сепна, обърна се към мен и бавно произнесе: “Суо Фей Я”. Мой ред беше да зяпна от изненада, защото това е начинът, по който китайците произнасят “София”. Останах поразен от това, че този селски работник, който явно прекарваше времето си в усилен полски труд, знае столицата на толкова далечна и малка държава. За да заздрави още повече приятелството ни, здравенякът бръкна в джоба си, извади шепа сушени динени семки и ми ги предложи. За разлика от повечето китайци, никак не обичах тези семки, но на човек с такива размери не е лесно да кажеш “не”.

Събеседникът ми слезе на следващата спирка и то тъкмо навреме, както се оказа, защото от този момент нататък пътуването стана още по-лошо. Започнахме да се спускаме по склона на планината. От едната страна на пътя скалите се спускаха отвесно надолу, а мантинела нямаше. Това сякаш даде вдъхновение на шофьора да натисне още повече газта и по завоите толкова се приближавахме до ръба на пътя, че се чудах как още не сме полетели в пропастта. Докато бършех студената пот по врата си, хората в автобуса ме наблюдаваха с интерес и лека насмешка. След като взеха мерки да не падат от местата си при всяко натискане на спирачките, сякаш вече нищо не можеше да ги смути или уплаши. Не стига това, ами някои от тях подвикваха на смахнатия шофьор да кара още по-бързо, та да може преживяването да е по-вълнуващо.

По някакво странно стечение на обстоятелствата оцеляхме. Не помня някога да съм бил толкова радостен, както когато зърнах табелата с двата йероглифа “Лан Ши”, възвестяваща пристигането ни. На автогарата слязох с несигурна стъпка от автобуса. Докато нарамвах раницата си шофьорът се ухили широко, потупа ме по рамото и ми пожела приятен ден. Усмихнах се немощно и се отправих да попитам от къде тръгват влаковете за навръщане.

Нощ в гората - 2 част

2009-11-30T20:40:00.005+02:00

Продължение на "Нощ в гората - 1 част"

От началото до края на нощта имах три основни проблема: горещината, комарите и тревогата. Първите два бяха взаимосвързани. Нощта се оказа много топла, а аз бях легнал в спалния чувал с горнището на анцуга. Не можех да го сваля, защото насекомите щяха да ме изпожилят безмилостно по ръцете. Не можех и да изляза от чувала, по същите причини, а и отгоре ми много капеше вода. Затова започнах да се сгорещявам и да се потя ужасно. Това е изключително неприятно усещане – да лежиш в топлото време, увит в спален чувал, а по гърба и врата ти се стичат вадички пот. На всичко отгоре комарите взеха да ме хапят по лицето и нямах друг избор, освен да увия главата си с хавлията, оставяйки само една дупчица за въздух, с което действие придобих съвършено кретенски вид. Ако някой можеше да ме види как лежа в пущинака в спален чувал и с увита в хавлия глава…

Третият проблем бе тревогата. Не беше страх, защото знаех, че северноамериканските гори са безопасни. В този регион живеят много черни мечки, но ни увериха, че не са страшни. Притесняваха ме обаче лисиците, които тук са многобройни. Те също са напълно безопасни, но имат лошия навик да се приближават нощем тихи като привидения и да се разлаят ужасяващо на два метра от теб. Този лай, макар и да идва от безобидно животно, наистина звучи много страшно и пронизително и като нищо изкарва акъла на човека. Нямах никакво желание да го чуя до себе си точно когато съм заспал.

Както се оказа, гората след дъжд е пълна с най-различни шумове и все ми се струваше, че чувам лисичи стъпки.

Повече ме притесняваше обаче друго. Не знаех почти нищо за този ритуал на Ордена на Ункас и подозирах, че самотната нощ в гората е предназначена да постави на изпитание психиката на кандидата за това общество. Струваше ми се много вероятно онези, които ни доведоха, да са се спотаили някъде из гората и да дойдат по-късно да ни плашат по някакъв начин.

Нищо чудно, че дълго не можах да заспя. Лежах, потях се, слушах звуците на нощната гора и се питах как се оставих да участвам в тази глупост. На няколко пъти задрямвах и веднага се събуждах, не зная защо. Буците пръст и клоните ми убиваха доста, а не беше и много равно.

През цялата нощ не се случи нищо. Не дойдоха да ни плашат. Спах на пресекулки, но повече спах, отколкото будувах. Събудих се окончателно на разсъмване, към 6.30, и установих, че поради наклонения терен съм се изсулил доста по-надолу от мястото, където първоначално бях, и лежах на голата земя, а дъждобранът беше останал на метър и половина от мен. Спалният чувал мокрееше, а на вътрешната му страна, точно до главата ми, имаше две импресионистични оранжеви петна, вероятно от шумата по мократа земя.

Измъкнах се от чувала, станах и открих, че са ни разположили на 20-30 метра един от друг. Останалите също започваха да се събуждат. Дойдоха да ни приберат към седем и половина. Никой от нас не говореше, защото всички кандидати за Ордена на Ункас дават обет за мълчание в продължение на 24 чàса. Само жестикулирахме, споглеждахме се и клатехме глави като идиоти. Накараха ни да си намерим по една клечка, дълга една педя. Дадоха ни по една черна връв и ни казаха да си вържем клечките на врата, така че да виси на гърдите – вързана в двата края от връвта, с което заприличахме на група откачалки, членове на някой шамански клуб.

Нощ в гората - 1 част

2009-11-29T22:09:00.006+02:00

Текстът по-долу е извадка от дневника ми за планинския лагер в САЩ.

Събрахме се в 22.30 в горната част на лагера, точно в началото на гората, покриваща западния склон на Buck Mountain. Всеки от нас беше понесъл каквото ни бяха поръчали – спален чувал, нож, кърпа, шише с вода и яке. По стара традиция ни завързаха очите с кърпите, та да не виждаме нищо, и ни поведоха слепешката в горите. Аз се изхитрих и завързах хавлията така, че да виждам в краката си. Вървяхме петнайсетина минути. Според обичая, избраните за Ордена на Ункас трябва да прекарат една нощ сами в гората. Това обаче го разбрах едва когато вече се бях съгласил да участвам. Отвеждат всеки човек на различно място в гората и го оставят за през нощта. След като ни отведоха в гората, всеки поотделно, ни отвързаха очите и си тръгнаха.

И така, останах в тъмната гора сам с мислите си. Те бяха разнообразни. Първо се заех да си поставя спалния чувал някак по-удобно, но напусто. По земята клечки, буци пръст и всякакви други неравности. Накъдето и да легнеш, все убива. Постлах дъждобрана на земята пипнешком, опитах се да опеределя поне накъде е наклонът, поставих спалния чувал, събух си обувките и се напъхах в него. Не се съблякох, защото всичко наоколо беше мокро, земята беше покрита с подгизнала шума и нямаше къде да оставя дрехите. Пък и ми хрумна, че може да стане студено призори, или пък да завали. Дъждът беше най-лошата перспектива, защото бях под открито небе, а нямах нищо непромокаемо. Дъждобранът под спалния чувал беше просто една неизползваема дрипа, заета ми в последния момент от приятел. А изгледи за дъжд имаше. Цял ден беше валяло, още бе облачно, а някъде откъм Buck Mountain се чуваха гърмежи. Всъщност през цялата нощ нито един път не заваля, но дърветата, под които легнах, бяха съвсем мокри и когато подухнеше вятър, върху ми се изсипваше малък порой, така че порядъчно се наквасих. С цялата си глупост се бях оставил да ме убедят да си взема якето, така че сега се чудех къде да дявам и него. Натъпках го в малката раничка, сложих я до главата си, помолих се за суша и легнах на коравото си ложе. Предвиждах дълга, дълга нощ.

Пет минути след като си легнах, съжалих за две неща. Първо, че не си взех 2-3 цигари за компания, докато ми се доспи. Но това как да е. Второ, че не си бях взел радиото! Това вече беше лошо, защото до голяма степен определяше как щеше да ми мине нощта. Разбира се, когато ме грабнаха внезапно, аз нямах никакво време, но щеше да е супер, ако се бях сетил за радиото; всъщност май се сетих, но си помислих, че може да ни претърсят багажа за непозволени предмети. Никой обаче не ни претърси и можех да си остана нечут и невиден в чувала, със слушалки в ушите и злорада усмивка, но… Доста ме доядя, защото с радио времето щеше да мине много по-бързо.

Това, което бях взел, беше доста безполезно. Казаха ми да взема нож и аз взех джобното ножче, но за какъв дявол щеше да ми е? Заради една нощ в гората нямах намерение да си прерязвам вените. Едва ли щеше да се наложи да режа салам, пък и нямах салам, та да го режа… Имах и запалка, но без цигари каква полза и от нея в прогизналата гора? Най-много да видя колко е часът.

Следва продължение след 1-2 дни :)

Глупостта на суеверието

2009-11-13T18:21:00.008+02:00

Като всички суеверия, “петък 13-ти” е поредната дивотия, прегърната от голям брой безкритични и лековерни душú. Днес по коридорите можеше да се чуе оттук-оттам тази глупава фраза, произнесена уж на шега, но с намек за една свенлива и твърде отблъскваща готовност за приемане насериозно.
Много български журналисти също не пропускат случай да споменат с дебилен, многозначителен тон злощастната дата, когато съобщят за нещо лошо, станало на този ден, като че ли лоши неща се случват само днес.
Когато преди няколко часа отивах да бягам в парка, една от чистачките ми подхвърли да внимавам да не се контузя, а най-добре въобще да не ходя днес. Само че аз отидох. Вярно, че няколко пъти си навехнах крака, а един камион на пътя за малко да ме прегази (майтап, бе!), но оцелях.
Защо много хора приемат сериозно това глупаво суеверие и се кълнат, че на 13-и в петък им се случват лоши неща? Като се изключи естествената човешка склонност към лековерие, причината е, че човек забелязва лошите неща, които са се случили някой петък 13-ти и забравя за останалите петъци 13-ти, когато нищо лошо не се е случило. Преди няколко години, докато работех като инструктор по фотография в САЩ, малко остана да си отрежа върха на левия показалец с резачката за хартия. На връщане от болницата се сетих, че е петък, 13-ти. Направи ли ме това вярващ в поличбите? Как пък не!
За да не ме разбере някой погрешно, нека кажа, че не бих дал и пукната пара колко са заблудени хората, ако това не засягаше и рационалните и разумни индивиди. Наивността и интелектуалният мързел, ако са широко разпростанени, се отразяват на всички хора в едно общество, не само на тези, които си го заслужават.

Политическа коректност

2009-08-05T00:14:00.018+03:00

    Ако човек прочете някои книги, ще открие, че всяка историческа епоха е изнамирала свой собствен начин да ограничава свободата на хората да изразяват мислите си. Своя собствена техника на стъпкване на свободата на словото. Някога са те удряли с дърво по главата, по-късно са те разпъвали на желязното колело, обували са ти "испански ботуши", настанявали са те в затвора (това го има и днес) и ред други интересни начини да те придумат да говориш това, което трябва.

    Само че в днешните развити западни общества тези похвати са демоде. Неизползваеми, един вид. По тази причина се е наложил един много сполучлив начин на цензура, наречен "политическа коректност". Хитроумен начин за самоограничаване на свободата, тази "коректност" се е облякла в невинна дрешка, а целта й се описва като стремеж "да се избягва употребата на думи и изказвания, които членовете на някои групи считат, или евентуално биха могли да счетат, за оскърбителни, а вместо това на "политически коректен език". Ключовата дума в това определение е "оскърбителни". Рядко се срещат понятия, с които да се злоупотребява толкова много и с които да се лицемерничи толкова нагло, особено в кръговете псевдолибералните хора. Според тях пренебрежителните и обидните термини трябва да се заменят с политически "коректни" думи, най-често евфемизми.

    Преди да се спрем на срамната армия от евфемизми (думите, които, както казва Карлин, изсмукват живеца от живота), да видим дали е чак толкова страшно да оскърбиш или обидиш някого. В края на краищата именно безмерният страх от "оскърбление" е в основата на политическата "коректност".

    Преди всичко, невъзможно е да се определи какво е обидно. За един е оскърбително едно, за друг-друго. Всеки може да си се обижда от каквото му скимне и да започне да врещи, че другите не трябва да го оскърбяват. КОЙ определя кои са обидните думи? Кой е този индивид? Или този комитет? Или тази комисия? Няма такива органи! Всеки сам определя от какво се обижда. Ето един подходящ откъс от книгата "Приключенията на добрия войник Швейк". Геният на Хашек безпогрешно е формулирал това, което толкова много съвременни люде не схващат:

- ... Винаги прави много лошо впечатление, когато някой се почувства засегнат. Веднъж седях в "Тунела", едно нощно заведение. На нашата маса имаше един моряк и той разправяше, че орангутанът често пъти не можел да бъде различен от някой брадат и мустакат гражданин. Че лицето на такъв орангутан било обрасло с косми като... Като - казва - да речем, ей на оня господин, дето е седнал на съседната маса. Ние всички се обърнахме, а господинът с брадата стана, отиде при моряка и му удари плесница. Морякът пък му счупи главата с една бирена бутилка... В Окрохулице пък имаше гражданин, който се обиди, когато веднъж го нарекоха питон. Думите, които изобщо не са наказуеми, са много. Примерно, кажем ви, че сте видра. Бихте ли могъл да ни се сърдите заради това?
Кандидат-подофицерът изцвили.

Тук въпросът не е в това дали "питон" и "видра" са оскърбителни думи. Работата е там, че всеки може да се обижда от всичко. По тази причина човек не може да има право да не бъде оскърбяван: това право би ограничило безмерно правото на другите хора да говорят на собствения си език.

Следва продължение...

The Genius of the Limerick

2009-07-07T01:13:00.009+03:00

Днес в библиотеката ми попадна пред очите една кратка биография на Едуард Лиър - прочутият автор на limericks. Това ми припомни колко много харесвам лимъриците на Лиър. Безкрайно самотен и тъжен човек, той написва някои от най-известните nonsensical rhymes, които са nonsensical само на пръв поглед.
Спомням си, че когато преди няколко години бях в казармата, по време на безобразно досадните теоретични лекции на търтея-военен ние - войниците - си измисляхме различни занимавки, да минава по-бързо времето. Някои играеха карти, други плюеха през прозорците по минувачите отдолу, а аз се пробвах колко лимърика на Лиър ще си спомня и ги записвах във войнишкото си тефтерче. Ето някои от тях:

There was an Old Man with a flute,
A serpent ran into his boot;
But he played day and night,
Till the serpent took flight,
And avoided that man with a flute.
***
There was an Old Man of the Nile,
Who sharpened his nails with a file,
Till he cut off his thumbs,
And said calmly, 'This comes
Of sharpening one's nails with a file!'
***
There was an Old Person of Chester,
Whom several small children did pester;
They threw some large stones,
Which broke most of his bones,
And displeased that Old Person of Chester.
***
There was an Old Person of Ewell,
Who chiefly subsisted on gruel;
But to make it more nice
He inserted some mice,
Which refreshed that Old Person of Ewell.
***
There was an Old Person of Rheims,
Who was troubled with horrible dreams;
So, to keep him awake
They fed him on cake,
Which amused that Old Person of Rheims.
***
There was a young girl of Asturias
Whose temper was frantic and furious.
She used to throw eggs
At her grandmother's legs -
A habit unpleasant, but curious.